Ако човек следи новинарския поток в старите страни-членки на ЕС, би останал с впечатлението, че мирът и сигурността на Европа се решават в Мали или Южна Америка. Като че ли забравихме, че най-големият въоръжен конфликт след края на Втората световна война в Европа бе разпадът на Югославия. Само на три хиляди километра от сърцето на Европа загинаха над 150 хиляди души, а броят на бежанците до ден днешен не може да бъде точно изчислен. „На този фон трябва да приветстваме ЕС, че след дългогодишно очакване най-накрая представи своя стратегия за Западните Балкани“, смята архитектът на разширяването на ЕС на изток Гюнтер Ферхойген. Въпреки това обаче не е убеден, че тази стратегия ще бъде увенчана с успех, защото според Ферхойген един голям проблем остава нерешен, при това проблем в ЕС:
„Проблемът е, че в редица страни от Съюза продължава да няма никаква нагласа да допуснат приема на която и да е страна от региона. На фона на състоянието, в което се намира Евросъюзът, не вярвам тази нагласа скоро да се промени. Затова поздравявам българското европредседателство, че пое инициативата, защото така поне темата Западни Балкани ще остане трайно във фокуса и съзнанието на Европа.“
Трябва да припомня, че ЕС все още не е изпълнил едно свое обещание, което скоро ще навърши 20 години. Имам предвид юни 1999 -а, когато на страните от Западните Балкани бе обещано членство в ЕС, допълни Ферхойген.
С какви аргументи западноевропейците не желаят да приемат нови страни-членки в ЕС:
„Аргументите им са само и единствено за вътрешнополитическа употреба. Въобще, темата разширяване в ЕС от години е по-скоро непопулярна и не среща разбиране в страни като Австрия или Холандия, а напоследък дори и в Скандинавия. В тези държави дори преобладава мнението, че разширяването на изток се е случило прибързано. Някои направо открито твърдят, че интеграцията на Източна Европа е била грешка. Друг аргумент е, че ЕС трябва първо да се консолидира, преди да може да приема нови страни-членки. Но това са аргументи, които са напълно безсмислени. Защото истината е друга - редица европейски държави се управляват от правителства, които са подвластни на популистки, ксенофобски и изолационистки настроения.“
Още от годините на първоначалното възстановяване на бивша Югославия след гражданската война ЕС е активен фактор на Западните Балкани. Реформите, макар и с по-бавни от желаните темпове, вървят. 90% от банковия капитал в шестте държави, които се стремят към членство в Евросъюза, идват от Германия, Франция, Италия и Австрия. И въпреки това, ЕС сякаш все още иска да държи Западните Балкани далеч от членството.
„Съвсем ясно е, че дадените обещания трябва да се спазват, още повече когато многократно са потвърждавани. Нещо много важно - обещаната европейска перспектива е правилно решение. Защото няма как да си гарантираме сигурност и стабилност в дългосрочна перспектива, ако Западните Балкани не са интегрирани в Европейския съюз. Но от друга страна не бива да си затваряме очите за истината - ЕС е разочарован от забавянето на реформите в страните от Западните Балкани", подчерта Ферхойген:
"Питам се, дали не може да се направи още нещо, за да се мотивират тези държави, така че те да напреднат по-бързо в изпълнението на критериите за членство. Това се отнася на първо място за регионалното сътрудничество. Именно за това не мисля, че предложената от ЕК стратегия ще ни отведе до целта, защото тя на практика повтаря стария принцип на прием на онези страни, които първи са изпълнили условията за членство. Аз бих предпочел стратегия, която да позволи приема на държавите не на етапи, а в една, или най-много две групи. Но това предполага сериозен напредък в двустранните отношения - както на политическо, така и на икономическо и културно ниво."
Гюнтер Ферхойген многократно е заявявал, че е разочарован от напредъка на страните от Западните Балкани:
„Споделям мнението на експертите и на преговорния екип на Брюксел, че във всички големи и важни сфери дефицитите все още са големи. Говоря за демократичното общество, за спазването на принципите на правовата държава, за т.нар. административна способност, което е евфемизъм за правителствено управление. Трябва категорично да кажем, че корупцията все още държи региона в здрава хватка. Страните страдат от ширещия се партиен егоизъм и егоцентризма на отделни политици. Продължаваме да наблюдаваме поведение на партии от региона, които се държат така, сякаш държавата е тяхна. Моето най-голямо притеснение е, че политическата култура в този регион не е подчинена на общото благо, както би трябвало да бъде, ако искаме да постигнем социална справедливост и икономическо благоденствие. Но това, за съжаление, важи и за някои страни, които отдавна са в ЕС.“
Жизненият стандарт на Балканите, дори и в последно присъединилите се България, Румъния и Хърватия, все още е далеч от нивото в Западна Европа. Това е и основната причина за масовата емиграция на млади и образовани хора, а от друга страна - вятър в платната на евроскептиците. Какви възможности има тогава Брюксел за да се противопостави на тези настроения:
„Аргументът е прост и през последните близо 20 години не се е променил: в Европа не могат да бъдат постигнати стабилност и сигурност, докато Европа не се обедини. Опитът ни показва, че политическата и икономическата интеграция е най-добрият инструмент, с който разполагаме. Само така можем да гарантираме демократичното развитие, спазването на човешките права, на върховенството на закона и правовата държава. Всичко това не е в интерес само на страните кандидатки, а и на страните от Евросъюза, дори е в по-голям техен интерес. Или иначе казано, политиците не само в Брюксел, а най-вече в националните столици трябва да проявят смелост и да обяснят на гражданите си, че европейската интеграция не е еднократен процес и ЕС не е жилищен комплекс от затворен тип. Напротив - продължаваме да работим за голямата идея за политическото обединение на целия континент Европа."
Какво политическо влияние би взело връх в региона, ако ЕС остане затворен за Западните Балкани и какво би означавало това за ЕС? Има ли опасност той да бъде разделен отвътре:
„Тази опасност е голяма. Две големи европейски държави имат определени интереси в региона, и интересите им съвсем не съвпадат с тези на ЕС. Имам предвид Русия и Турция. И Москва и Анкара по един или друг начин провеждат активна политика в региона.“
Гюнтер Ферхойген беше еврокомисар по разширяването, когато България и Румъния се присъединиха към ЕС. И всички добре помним, че това членство не започна особено успешно. За първи път Брюксел въведе мораториум. Какви поуки си извлече ЕС:
„Приемането на България и Румъния, според мен, беше добре подготвено. Тогава, преди 11 години, двете държави изпълняваха критериите за членство. Естествено, не всичко беше перфектно, но това никъде не е така. Проблемът още тогава беше, че ЕС вече проявяваше първите симптоми на умора от разширяване. Може би си спомняте – 1 януари 2007 г. в Брюксел всъщност изобщо не беше отпразнуван. Поводът беше направо скрит! Някак Брюксел не беше горд от това, което е постигнал с приемането на две нови държави. И още нещо - страните от ЕС бяха пропуснали да обяснят на гражданите си защо България и Румъния са неделима част от мира, стабилността и сигурността на Европа.“
Разглеждайки стратегията на Европейската комисия за Западните Балкани, оставам с впечатлението, че Брюксел се притеснява най-много за последствията от разширяването за институциите си. Или иначе казано - какво ще се случи със състава на отделните институции в Брюксел, особено на Комисията, когато бъдат приети още шест държави, посочи Ферхойген:
„Притесняват се, че при толкова голям брой държави, наследнички на бивша Югославия, всяка ще има свой комисар, както и държави, като Германия или Франция. А това би могло да доведе до загуба на легитимност на комисията. Друг проблем е, че двустранните отношения между отделните балкански страни все още са наситени с напрежение. Някои дори са много критични. И съществува опасността от блокиране на бъдещо членство от страна на държава, която например е успяла по-бързо да изпълни критериите и да се присъедини към ЕС.“
Цялото интервю е в звуковия файл.
