„Макбет“ на Шекспир без думи – с това ни изненада израелският театър „Гешер“, който в Тел Авив наричат „руския“. Един неочакван прочит на класическата драматургия с необичайни изразни средства в границите между акробатика и сценична фехтовка, преминаващи през класически балет, бални танци, та дори нещо като художествена гимнастика, но с необичайни уреди – дълги тояжки вместо бухалки и ластици вместо ленти.
Режисьорът-хореограф Сергей Землински от Русия е наблегнал на необичайното, шокиращото. В ролята на Макдъф видяхме Александър Сандрович – актьор с ръст около метър и четиридесет, но не джудже, а съвсем съразмерно развит, дори с прекрасно телосложение на културист или поне на спортист, доколкото част от спектакъла игра гол до кръста. Той е лауреат на поне 10 международни конкурса за театър и кино. Неговата партньорка Рут Ресюк със същия ръст дори не правеше впечатление на ниска. Двамата танцуваха прекрасно, а в сцената на убийството – нейното и на бъдещото ѝ дете, Ресюк показа с танц истински драматични страсти, достойни за монолог. „Мамо, а кога ще започнат да говорят или поне да пеят?“, попита момченцето, седящо пред мен, някъде на половината на спектакъла. То бе влязло да гледа въпреки изричното предупреждение, че спектакълът не е подходящ за лица под 18-годишна възраст. Всъщност и част от възрастните не бяха подготвени за повествование с тези, еклектични в своя сбор, но силно въздействащи като общ резултат, изразни средства.
Много еротика и чувственост имаше в танците на Макбет (в ролята Пирас Насар) и неговата половинка (Рони Ейнаф), станалата нарицателно „лейди Макбет“. Жаждата за власт и сексът се преплитаха и сякаш ни убеждаваха, че имат единно начало, като след убийството на приятеля от детство, а по-късно и семеен приятел Банко, нещата изгубиха предел и бяха доста натуралистични. Момента на полудяването и смъртта на лейди Макбет бе изтанцуван перфектно.
Специално трябва да бъдат отбелязани и две масовки. Едната бе танцът на тримата приятели от детство Крал Дънкан, Макбет и Банко (Йосиф Марман, Йонатан Лансман и Лиор Шапков), в изпълнение на деца от подготвителната студия към театъра. В спектакъла това бе контрапункт на всяко от убийствата. Децата показаха отлична сценична фехтовка, при това без да докоснат нито за миг сабите си, при пълна тишина. Втората, отново повтаряща се като препинателен знак масовка, бе на вещиците и орисниците. Много интересен похват бе изобразяване на силата на съдбата и на човешките действия да ѝ се противопостави, показани като човек, впрегнат с ластик, който се опитва да скъса това, което го прави марионетка. Всичко това под странната музика на Павел Акинкин – повече ритмическа или приличаща на вопъл, при това изпълнена от жив оркестър. Постановката на „Макбет“ без думи е част от експерименталния театър в рамките на „Гешер“, наред с „Гъливер“, при който зрителите са снабдени с очила за 3D изображения и така плоският декор „оживява“.
