Поредният концерт на радиосимфониците ни предложи огнени ритми, много настроение и изпълнение на три произведения, които не са чак толкова добре познати на широката публика: Fancey free на Ленърд Бърнстейн, Conga del Fuego Nuovo на Артуро Маркес и Концерт за виолончело и духов оркестър на Фридрих Гулда. Солист беше великолепният Александър Сомов, който от доста време живее и работи в Страсбург, но често и охотно се завръща на родна сцена за радост на многобройните си почитатели.
Балетът Fancy Free е първото съвместно дело на композитора Ленърд Бърнстейн и балетмайстора от Ню Йорк Сити – Джеръм Робинс. Създаден е за Американския балетен театър през 1944 година. Премиерата на творбата се е състояла на 18 април 1944 г. в Метрополитън Опера, Ню Йорк, Fancy Free е вдъхновил създаването на един много успешен мюзикъл – „В града“, а част от него е използвана и във въвеждащите сцени на филма на Алфред Хичкок „Задният прозорец“.
Действието на балета се развива във военно време, в един бар и на тротоара. Трима наскоро уволнили се моряци пристигат шумно и след като изпиват питиетата си, двама от тях карат третия да плати. Излизайки на улицата, младежите се оглеждат в търсене на женска компания. Наблизо минава красиво момиче и моряците се съревновават кой ще привлече вниманието й. Девойката ги отблъсква и избягва, преследвана от двамината. Третият, останал да лежи в прахта, се натъква на друга преминаваща красавица и я кани да изпие нещо с него. Той успява да й направи впечатление, като разиграва пантомима на своите военни подвизи, и двамата танцуват страстно pas de deux. Другите двама моряци пристигат с тяхното момиче, което заявява, че втората девойка е нейна приятелка. Моряците осъзнават, че са в затруднено положение: те са трима, а девойките са само две. Двойките танцуват и сменят партньорите си, но един от тях винаги се налага да танцува сам. Накрая младежите решават да се състезават и който изгуби да остане без партньорка. Всеки моряк представя соло вариация (галоп, валс и кубински танц). И тримата обаче са равностойни и момичетата не могат да изберат, кого да отстранят. В сумрака започва бой с юмруци и момичетата избягват ужасени. Виждайки, че приятелките им са изчезнали, моряците се осъзнават и се връщат в бара. Отново преминава красива девойка и тримата моряци отново се втурват в страстно преследване.
Aртуро Маркес е роден през 1950 г. в Сонора, Мексико, в семейството на Артуро Маркес и Аурора Маркес-Наваро. Баща му е известен изпълнител от т.нар. „мариачи“ в Мексико, и впоследствие – в Лос Анжелис, а дядо му е мексикански народен музикант от северните области на Сонора и Чихуахуа. Артуро е първороден син сред деветте деца в семейството и единственият, станал впоследствие музикант. Благодарение на баща си и дядо си, още като малък той се запознава с различните музикални стилове и в частност – с мексиканската „салонна музика“, която дава тласък на по-нататъшното му музикално развитие и влиза в неговия репертоар. Музикалното образование на момчето започва на 16 години, след което Артуро постъпва в Мексиканската музикална консерватория, където учи пиано и музикална теория от 1970 до 1975 година. После учи последователно композиция от 1976 до 1979 г. с Федерико Ибара, Хоакин Гутиерез Херас и Сектор Кинтанар. След това емигрира с близките си в Ла Пуенте, Лос Анжелис, където взема уроци по пиано, тромбон и цигулка. В САЩ е удостоен със стипендията „Фулбрайт“ и получава награда за композиция през 1990 г. от Калифорнийския институт на изкуствата във Валенсия, Калифорния. Учил е композиция и в Париж. Завършва обучението си в Лос Анжелис, в института по изкуствата Cal Arts. В момента заедно със семейството си живее в Мексико сити, където е професор и търсен композитор.
Музиката на Артуро Маркес се изпълнява много не само в Латинска Америка, но и в целия свят. Пиесата му „Конга дел Фуего Нуево“ (Конга на Новия Огън) е вдъхновена от Афро-кубинската конга. Маркес е заимствал от популярния стил, който е характерен със запомнящи се мелодии и вълнуващи фрази. Неговото възхищение от Карибската музика прескача отвъд Конгата и той е написал повече от осем танца, които се построени върху музиката от областта Веракруз в Мексико. От тях без съмнение най-известен е вторият.
Гениалният пианист Фридрих Гулда (1930-2000) беше възхваляван приживе заради изключителните си интерпретации на музиката на Бах, Моцарт, Шуберт и Бетовен. Той бе високо ценен и като преподавател – красноречив факт е, че сред студентите му са Марта Аргерич и Клаудио Абадо. Независимо от това обаче, Гулда открито парадираше с неспазването си на етикета при изпълняване на класическа музика. Нещо повече – през 1999 г. той направи нещо, което мнозина определиха като безвкусна реклама: инсценира собствената си смърт. И докато целият свят на класическата музика се надпреварваше да отдава почит на паметта на пианиста, в един момент концертният му агент от Женева съобщи, че пианистът е „видимо жив“. Явно Гулда е бил изпратил факс от Цюрих с вестта за собствената си смърт, само за да види какъв некролог ще му бъде написан. „Хората хвърлиха толкова много кал по мен, докато бях жив, че не искам да го правят и върху гроба ми“ – призна музикантът. Шегата настрана, но вероятно това също допринесе последвалият негов концерт, наречен „парти по повод възкръсването“, да бъде разпродаден до последното място.
Гулда хранеше силна ненавист към властта и отказа да приеме „бетовеновия пръстен“, предложен му от Виенската академия като отличие за неговите концерти и записи. Той често променяше в движение програмите си, и проявяваше подчертан афинитет към джаза. Фридрих Гулда никога не признаваше за истински музикант даден пианист, ако той същевременно и не композира. В неговите собствени композиции, стилистичните препратки към джаза му помагаха да импровизира и да прави аранжименти на творби от репертоара на популярната музика. Заедно с Чък Кърия, Гулда безкомпромисно изразяваше анти-буржоазните си артистични убеждения чрез шокиращи съпоставки на елементи и стилове, заимствани от джаза, фолклора, електронната музика и класиката. Не е учудващо, че в средите на класическите музиканти го наричаха „пианист-терорист“ – прозвище, с което Гулда обяснимо се гордееше.
Фридрих Гулда обикновено бе определян като пионерът на „кросовър“-а на своето време, а неговата най-често изпълнявана творба е Концертът му за виолончело и духов оркестър. Композирана през 1980 г. за виолончелиста Хайнрих Шиф, творбата е изпълнена за първи път на 9 октомври 1981 г. във „Vienna Konzerthaus“ със солист – самият Хайнрих Шиф и диригент – Фридрих Гулда. Според Гулда, Шиф бил поканен да изпълни творбата, само защото преди това записал с него виолончеловите сонати на Бетовен. Премиерата на концерта обаче била такъв триумф и концертът започнал да набира толкова голяма популярност, че Шиф в крайна сметка забравил за Бетовен. Произведението е с изненадващо двойно посвещение – на Шиф и на един противоречив социалистически канцлер – Бруно Крайски – който по онова време бил на власт в Австрия.
Традиционната и класически издържана партия на виолончелото води директно към изпълнение на Биг Бенд-а, включващ перкусии и импровизационни пасажи в челото. Контрастната тема на тази „увертюра“, от друга страна, директно ни препраща към Австрийските планини. Светлите танцови теми на този „лендлер“ са в дървените духови инструменти и традиционните за Алпийския жанр валдхорни, и накрая двете части се повтарят. „Идил“-ът ни връща в Алпите. Традиционните местни фолклорни мелодии звучат първо в духовите инструменти и постепенно водят към солиста. В каденцата умело са обединени различни музикални стилове с виртуозен характер, докато „Менует“-ът започва с кантилена във виолончелото, съпровождана от китара. След това следва диалог между флейтата и виолончелото, която създава грациозен контраст. Критиците злобно отбелязват, че музиката на Гулда е на светлинни години от неговия роден фолклор. Тези констатации обаче не могат да се отнесат към финала, в който бендът комуникира по забележителен начин с издържаната в класически стил партия на солиста.
