6
В този епизод поемаме към Странджа с Норбеков, към древните руини и съвременните нрави на Иран и към Ван – езерото на летящите риби и плуващите котки.
Предполагам, че почитателите на Мирзакарим Норбеков са наострили уши, колчем са чули името на създателя на оздравителната методика, базирана на 18 патента и открития в областта на психофизиологията. Узбекският учител казва „Пътуването без сърце води към ада”. И аз съм напълно съгласна с това. А какво преживяване е да бродиш с него из Странджа по цели дни и вечер да го слушаш край лагерния огън? Веднага ще разберете от Жана Иванова, издателката на книгите му в България и организатор на международните походи с негово участие. Следващият ще бъде между 1 и 10 юли.
Ако човек се задоволи състоянието му да бъде поддържано само с лекарства, той свиква с болестта. Нашата задача е духът да се пробуди, казва Мирзакарим Норбеков, за когото разказва Жана Иванова. И нашата задача е да пробудим духа и да излекуваме тялото с най-универсалният лек – пътешествието.
В рубриката „50 места от българската история отвъд България” рецитираме Вазов оттатък границата със Сърбия. И понеже е олимпийско време, а Теодор Борисов е спортен журналист, пред микрофона е само Светослав Марков.
В „Покана за пътуване” вече е ставало дума, че в Доха, Кувейт и Дубай има само два сезона – горещ и много горещ, но държавата, към която ще ви поведем след малко миналото лято би рекордите за най-висока температура със 70,7 градуса по целзий на необитаемото плато Дащ е Лут и „едва” 60 градуса в Бандар-е Махшер. Ако не сте загряли с тези факти, ще ви дам още един жокер – аятоласи и забулени жени. Иран, разбира се!
Отиваме там с фотографа, пътешественик и журналист Емил Данаилов, на чиито сайт може да видите невероятни снимки, не само от Иран.
Бадем, бакшиш, бостан, гердан, гюле, долап, диван, диване, зюмбюл, калъп, кафене, кюфте, лимон, леген, маймуна, таратор, шкембе… Това са само част от думите в българския език, които Емил Данаилов е установил, че са персийски и идват от Иран. А ние си мислим, че сме попили лексика главно от комшиите. Впрочем, стигаме и до тях.
За българите Ван е просто „езеро в Турция с три букви“, познато от кръстословиците. Но когато човек се докосне до дивата красота на тези 3172 кв. км тюркоазени води в шепите на три вулканични планини, разбира защо хората на Ван са горди, но дружелюбни, открити и упорити, винаги готови да се усмихнат, да проявят ненатрапчиво любопитство към чужденеца и да покажат, че както природата е немилостива, така може да бъде и невероятно щедра.
Тук толкова често ще чуеш „Това го има само във Ван“, че започваш да се чудиш как тайната за местната уникалност се е опазила толкова добре от жадните за неподправени приключения туристи.
Водите на Ван са леко солени и с високо съдържание на сода. Ако искат наистина искрящо пране, жените просто го пускат в езерото. Е, трябва да внимават, защото най-дълбоката му част е 451 м. Подобната на сьомга риба инджи кефали се въди само в необичайните му по химически състав води. Но понеже хайверът й не оцелява в тях, отива да го хвърли в река Бенд-и-махи и се връща във Ван с... летене. Стотици хиляди риби задръстват бързеите на реките в стремежа си да подскочат в посока, обратна на течението, за да се върнат „у дома“. Водата прилича на супа с мърдащо фиде, а гледката на прелитащите риби е почти призрачно нереална. Имах късмета да видя с очите си скачащите инджита, но езерното чудовище, което японски учени дебнаха миналото лято, така и не ми се яви.
Характерни само за тук са и котките от породата турски Ван. Легендата разказва, че Аллах решил да компенсира суровия климат на планините близо до границата с Иран, като изпрати на хората гальовната животинка. Котките Ван най-често са чисто бели, имат едно жълто и едно зелено око и обожават водата. Те не само плуват, ами обичат да ловят риба. У дома се държат като кучета – силно се привързват към един член от семейството, защитават го и го следват по петите. Мяукащите красавици са много жизнени и игриви, елегантни и интелигентни.
