Символично може да се направи аналогия между светлото и тъмното и доброто и злото, но двете се допълват, както е и в реалния живот. Във фотографията винаги има коефициент, който говори за търсене на реалността, за пресъздаване на реалността, макар и опосредено, допълни Бояджиев:
Цветната фотография ми изглежда прекалено обстоятелствена. Тя има една претенция да предава реалистично света, който е цветен. За мен удивителното във фотографията е именно преходът на реалността в образ. И когато Рене Магрит рисува знаменитата си картина с лулата и надписа "Това не е лула", това наистина не е лула, защото с нарисуваната лула не може да се пуши. /.../ Преходът е пленителен – как действителността става образ, става език.
Черно-бялата фотография ми харесва със своята лаконичност, със своята по-малка бъбривост от цветната. Черно-бялата фотография работи директно със светлината, а не с дериватите на светлината, каквито са цветовете.
Една от големите илюзии е, че фотографията е снимане за спомен, тъй като спомените работят по свой алгоритъм, подчерта проф. Бояджиев:
Снимката може да активира душата, да възстанови някакво събитие, но не е пренос на самото събитие в настоящето, както се заблуждаваме понякога.
За налагането предимно на общуването чрез дигитални образи проф. Бояджиев сподели:
Нямам рецепта срещу това заболяване на възприятията на света. Добрият вкус е единственият изход от това идолопоклонство.
Аз не съм професионален поет., аз съм неделен поет, каза още проф. Цочо Бояджиев, който нарича поезията "убежище за нашите меланхолии":Цялото интервю можете да проследите в звуковия файл.
