Въпросът съвсем не е риторичен. Един от най-странните аргументи, с които съм чувала училищен директор да мотивира родителите да запишат децата си в неговото училище, беше, че учителският състав е предимно от „старата школа“, на пенсионна и следпенсионна възраст. Немалка част от случаите на неадекватно отношение към учениците се причиняват от млади учители. Доста привърженици има мнението, че завършилите образованието си в последните години имат съществени пропуски дори в базовата грамотност. Как тогава да оставим в техните ръце обучението и възпитанието на децата си?
В софийското 90-о СУ „Хосе де Сан Мартин“ имат категоричен отговор на въпроса – процентът млади учители там далеч надвишава средния за страната, а възрастта на екипа е следствие от системна и целенасочена политика за развитие. За няколко години последователни стъпки учителите не само започват да обменят помежду си опит, да посещават и обсъждат взаимно часовете си и да подготвят общи уроци. Усетили реалното доверие към работата си и подкрепящата среда, те проявяват все повече инициативност и творчество. Създадената атмосфера на колегиалност и постоянната обратна връзка при въвеждането на новости естествено привлича младите и съзидателни личности. Разбира се и подборът на кандидатите е много прецизен. Резултатът е, че отношенията между учителите се пренасят и върху учениците, които, според анкета, се чувстват щастливи и с радост идват на училище. Защото човек не може да научи някого на нещо, което самият той не умее, вярва директорката на училището Емилия Иванова, чието лично обаяние, далновидност и съвременно мислене без съмнение са в основата на изключителния дух, който цари в едно иначе съвсем обикновено средно училище, което дори не е от онези „елитните“, пред които се извиват опашки от кандидати. Впрочем, убедена съм, че ако този дух надделее в училищната ни система, опашките от само себе си ще изчезнат.