Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Георги Рупчев е от онези поети, които препотвърждават принадлежността на българската поезия към световните образци. Тази година се навършиха 60 години от неговото рождение. Иван Теофилов го наричаше „коронован княз на метафоричните състояния“, а Едвин Сугарев написа: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост поне според мен надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.“ Изследването на творчеството на Георги Рупчев ще продължи, защото новите поколения също откриват чрез него своето упование в поезията, за която поетът написа: „Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.“
