Това, което е общо за всички, е идентифицирането на проблема. Корупцията е проблем, който трябва да бъде адресиран. Друго общо, което виждам, е, че виждат решението на проблема през законодателството. Оттам нататък започват различията, но те като че ли са в детайлите, в процедурите. Големият проблем е, че сякаш политическият елит не си дава сметка, че със законодателство корупция не може да се пребори.
Тя не е просто девиация, те я е норма. Тя е структуроопределящ механизъм за вземане на решения в рамките на българския политически процес. Когато структурата не работи и не произвежда добри резултати идва времето на политическото лидерство.
Според политолога корупцията може да се атакува само посредством силно политическо лидерство:
Което не означава, че лидерът трябва да каже "Дайте да напишем закони". Това означава такова лидерство, което казва "Дайте да спазваме законите".
Силното политическо лидерство означава лидерство, което не позволява развитието на корупция, а не което да я спира. Само силно политическо лидерство може да повлияе на този процес.
Според политолога политическият елит ще започне да действа в правилна посока в борбата с корупцията заради критично ниското ниво на доверие във властта:
Надявам се, че и в рамките на политическия елит вече все по-ясно се дава сметка, че тотално губят доверие на гражданите благодарение на неизпълнени заявки. И от гледна точка на техния личен интерес да останат във властта, ще се наложи да започнат да изпълняват определени заявки. Това е парадоксът на демокрацията.
Страхил Делийски смята още, че ролята на президента може да бъде изключително важна в борбата с корупцията:
