Втората световна война отваря рана в човешката сетивност към света. Жертвите са не само материални – измервани в загубени животи, умрели индивиди и осакатени съдби на останалите живи, жертви стават и самите концепции за човечност, етиката, мястото на човека в един безсмислен свят. Пораженията не се разграничават политически, икономически и социални, страда и естетическата позиция на човечеството към заобикалящото ни.
През 1942 година Албер Камю пише есето „Митът за Сизиф“. В него роденият в Алжир французин поставя началото на екзистенциализма с идеите си за Абсурда. Камю предлага идеята, че човешката природа търси смисъл в свят, който е произволен, нелогичен и нечестен. Животът не прави разлика между тези, които вършат зло и онези, които се стремят към добър път. Светът е непознаваем, има смисъл толкова, колкото ние му дадем.
През 1962 г. английския критик Мартин Еслин издава книгата „Театър на Абсурда“. Той използва концепциите на Камю и екзистенциалистите. Театърът на абсурда е изоставил спора за абсурда на човешкото състояние; той просто го представя като битие – а именно като конкретни сценични картини. Това е разликата в подхода между философа и поета, пише Еслин. И все пак – чрез овладяване на екзистенциалните кризи, със силата на разума за деконструкция и ултимативно – чрез доброволното снемане на претенцията на разума (класическа в ренесансовата традиция), към достигане на обобщаващи заключения, абсурдизмът говори на съмнението, стаено във всеки, посмял да зададе въпроса „защо съм тук“.
В 5 вечери ще чуете 4 абсурдни драми.
Понеделник – 9-и октомври – „Всъщност умряло е кучето“, автор Том Стопард. Стопард е единственият ни още жив автор в панорамата на абсурда. Роден през 1937 г. в Злин, Чехия. С рожденно име Томаш Щрауслер, Стопард произхожда от стар род евреи. Точно преди окупацията на нацистка Германия, началникът на бащата на Стопард помага на еврейските си работници да избягат от Чехословакия. На 15-и март 1939 г., денят на нацистката инвазия, семейство Щрауслер бяга за Сингапур. Окупациите в живота на Стопард не престават. Преди тази на Япония над Сингапур (февруари 42 г.) двете деца и майката заминават за Австралия. Бащата на Стопард остава в Сингапур като доброволец и намира смъртта си там. Томаш, брат му Петр и майка им стигат до Индия, там сменят имената си – Томаш – Том, Петр – Питър. През 1945 г. майка им Марта се омъжва за майора от британската армия Кенет Стопард. След края на войната семейството заминава за Великобритания.
Том Стопард започва да работи като журналист, пише радиотеатрални постановки. През 1997 г. е направен рицар на английската корона от Елизабет II. Носител на Оскар и четири награди „Тони“.
Постановката „Всъщност умряло е кучето“ е написана през 1982 година. Абсурдът на студената война, параноята за следене, карикатура на шпионските трилъри – това е „Всъщност умряло е кучето“. По следите на мисълта на един двоен, троен или даже четворен агент върви началникът му Гайлс Блеър. На кого си верен, като не знаеш, за кого работиш? Това е въпросът. А отговорът ще получите в понеделник и вторник от 2 часа след полунощ в двете части на „Всъщност умряло е кучето“.
Сряда - 11-и октомври – „Лунна светлина“ от Харолд Пинтър.
През 2005 г. Пинтър получава Нобелова награда за литература, а в мотивите си шведската комисия на наградата пише: В своите пиеси (Пинтър) разобличава пропастта на ежедневните брътвежи и със сила навлиза в затворените стаи на потисничеството. В обсега на Пинтър е голямото – политическия процес и как той може опасно да мачка животите на хората, но и малкото – аналитиката на човешката психология в ежедневието. В „Лунна светлина“ Анди, който лежи на смъртното си легло си спомня за младостта, любовта, страстите и предателствата с жена си. Двамата му синове стоят в сенките и говорят енигматично и цинично за алиенацията в семейството. Смисълът и безсмислието в живота, Смисълът и безсмислието в смъртта.
Четвъртък, 12-и октомври – класиката на абсурда – „Процесът“ на Франц Кафка. Без особена нужда от представяне, „Процесът“ изучава злоупотребите, вградени в тоталитарните общества, там, където властта е концентрирана в малцина, които не отговарят пред обществото. Кошмарна визия за бюрокрацията. Всяка прилика с действителни лица и институции може би никак не е случайна.
В последния ден от абсурдистките ни пиеси – две от французина Йожен Йонеску – „Носорози“ и „Празнината“. Какво е нужно, за да изчезне и малкото човечност сред хората? „Не много“ отговаря „Носорози“. Виртуозна алегория за метаморфозата на човешкия дух към всеобщата какафония на разрушителния фашизъм от Втората световна война, „Носорози“ „разгражда“ човека с критиката към склонността и умните, учени, уж чувствителните, логиците, да се подадат на психозата на зверската нетолерантност. Хората стават животни, обществената тъкан се къса, масата е готова да убива, а традиционния подход „business as usual“ апологетира фашизма. Звучи ли ви познато?
От 9-и до 13-и октомври – абсурдистки пиеси, от 2 часа след полунощ по програма „Христо Ботев“.