На 3-и октомври в залата на Българския културен институт “Дом Витгенщайн“ във Виена на официална церемония ще бъде връчена наградата на Министерството на културата на Република България и почетен знак “Златен век“ на Йоан Холендер – една от легендарните фигури в австрийската музикална култура. В началото на своята кариера той е сред най-известните импресарии в Европа, след което в продължение на 19 театрални сезона от 1992 до 2010 г. е изключително успешен директор на Виенската Щатсопер. В момента е съветник по художествените въпроси на Метрополитън опера в Ню Йорк и на пролетния музикален фестивал в Токио, автор и водещ на предаване за култура в ефира на австрийската частна телевизия SERVUS TV, член на жури на многобройни оперни конкурси и, разбира се, изключително ерудиран и интересен събеседник. През годините имах удоволствието често да разговарям и да правя интервюта с Йоан Холендер. Винаги ме е впечатлявала емоцията, с която говори за българското оперно изкуство и певци! Така беше и в сегашната ни среща, но започнахме интервюто с друга актуална тема. През 2017 г. Пласидо Доминго отпразнува 50-годишен юбилей от дебюта си на сцената на Виенската Щатсопер, а всички австрийски медии отбелязаха факта, че именно младия тогава импресарио Йоан Холендер е фигурата, която през 1967 г. го лансира.
Доминго започна кариерата си от съвсем малки оперни театри. Пееше в операта в Тел Авив, а тя се помещаваше в сградата на едно кино. След това постъпи в оперния театър в Хамбург и там аз го чух. Предложих му да се яви на прослушване във Виенската Щатсопер. Доминго дойде във Виена, пя прекрасно пред комисията, но не получи веднага ангажимент. След няколко месеца директорът на Щатсопер ми телефонира и ме запита буквално: “Може ли испанецът от Хамбург да изпее партията на Дон Карлос във Виена?“. Доминго всъщност е мексиканец и никога преди това не беше пял тази роля, но разбира се веднага се съгласи и се представи много успешно като гост изпълнител с партията на Дон Карлос в Щатсопер. В тези спектакли в ролята на крал Филип му партнира Чезаре Сиепи, а Елизабет бе Гуинет Джоунс. Спомням си, че след първото представление Доминго ме помоли да отидем късно вечерта при паметника на Фридрих Шилер в центъра на Виена като символична благодарност за успешно преминалия дебют. Бяхме взели бутилка шампанско и вдигнахме наздравица за нашия екип като импресарио и оперен певец. А това партньорство продължи дълги години. Впоследствие Доминго пя във Виенската Щатсопер спектакли на “Кармен“, “Трубадур“, “Палячи“, “Фауст“ и още много други роли. Започна неговата световна кариера. Бях импресарио на Доминго до 1988г. Имахме изключително коректни взаимоотношения. Никога не сме подписвали договор помежду си – той ми се доверяваше и аз на него. Това в днешно време едва ли е възможно, но и самият Доминго е изключение като човек и певец. Нашите прекрасни делови взаимоотношения и приятелство продължиха и след като станах директор на Виенската Щатсопер през 1992 г. Той се превъплъти тук в много роли - към днешна дата общо 253 са представленията с негово участие на тази сцена. Доминго винаги искаше да изпее всичко, което е възможно. И досега е такъв. В началото на моя мандат като директор на Щатсопер му предложих да се представи в една вечер с две различни роли в два различни театъра - първо в операта “Мантията“ от Пучини във Фолксопер, а след това Канио в “Палячи“ на сцената на Щатсопер. Доминго веднага се съгласи и отговори: „facciamo– ще го направим!” Това беше забележителната вечер на 18 юни 1993 г. Успехът беше феноменален! След участието във Фолксопер, Доминго се придвижи до Щатсопер със специално подготвен за случая старовремски трамвай, облечен в сценичен костюм и заобиколен от други певци. Австрийската държавна телевизия излъчваше пряко, буквално цяла Виена съпреживяваше това събитие. През 2007 г. бях още директор, когато организирах 40-годишния юбилей от дебюта на Доминго в Щатсопер. Тогава той изпълни едно действие от “Валкюра“ и последно действие от “Отело“, в което му партнира Красимира Стоянова. През последните години Доминго започна да изпълнява баритонов репертоар - това е негово решение. Но аз му написах писмо с думите: „ти беше тенорът на моя живот и ще си останеш такъв!”
Когато заговорихме с Йоан Холендер за България и първото му посещение в София, отново се върнахме в далечната 1967 г.
Поводът бе авторитетния и много известен и значим в онези години Конкурс за млади оперни певци, който се провеждаше в София. Тогава Атлантов спечели първа награда и аз се запознах с него. От София заминах за Варна и гледах спектакъл на операта “Риенци“ от Вагнер, изпълнена на български език. Много бяха българските оперни певци, които познавах като импресарио и не говоря единствено за Гяуров или Гюзелев. Софийската опера имаше фантастичен ансамбъл, прекрасна генерация от певци: Стефан Еленков, Стоян Попов, Никола Василев, Юлия Винер, Благовеста Карнобатлова, Александрина Милчева и много, много други. Помня диригентите Асен Найденов и Руслан Райчев, педагога Христо Бръмбаров.
Йоан Холендер говори с респект за българската оперна традиция и с особено възхищение за една оперна звезда - Красимира Стоянова.
Великолепна е Красимира Стоянова! Наскоро бъдещият директор на Щатсопер Богдан Рошчич ме запита “Г-н Холендер, невероятно е как открихте тази певица Красимира Стоянова?“ Не искам да си приписвам заслугата, че съм я открил. Красимира Стоянова сама се изгради през годините и достигна висше ниво на интерпретация. Да, аз я чух по време на спектакъл на операта “Еврейката“ в Лудвигсхафен и я ангажирах в състава на Щатсопер. Тя започна с роли като Микаела, Мими, имаше красив глас, пееше много музикално, но не беше сензация в началото. Постепенно тя разгърна по феноменален начин своя талант и в момента има международна кариера от най-висша класа. В началото аз обърнах мнимание и на Рикардо Мути, който я ангажира за изпълнението на IX симфония от Бетовен. Уникално е как Красимира Стоянова разшири своето амплоа и в репертоара на Рихард Щраус! Когато дойде във Виена, тя не знаеше една дума немски, а сега изпълненията й в “Ариадна на Наксос“, “Дафне“ и особено Маршалката от “Кавалерът на розата“ са съвършени. Мога единствено да кажа “Поклон“.Трябва да подчертая и друго – в личен план Красимира Стоянова е рядко стойностен човек. Винаги, когато говоря за нея, това стопля сърцето ми. Много ценя също Веселина Кацарова и Надя Кръстева. Двете по забележителен начин разгърнаха своя талант и изградиха своята достойна кариера. Винаги с удоволствие говоря и за Вера Немирова. Тя асистираше на Конвични в неговата постановка на “Дон Карлос“ в Щатсопер, а след това самостоятелно като режисъор постави тук много успешно и по оригинален начин операта “Дама Пика“ от Чайковски. През 2015 г. посетих Русе специално заради Вера Немирова и заснех за австрийската телевизия филм по повод режисираната от нея премиера на операта “Катерина Измайлова“ от Шостакович.
Проведохме интервюто с Йоан Холендер в неговия актуален кабинет в близост до Операта, чиито стени са буквално запълнени от снимки с посвещения, награди, почетни отличия. Запитах го какво е чувството преди връчването на поредната награда, този път от България.
Имам много почетни отличия и всички са важни за мен. А наградата от България? При цялата ми скромност ще кажа – мисля, че я заслужавам. Усещам вашата страна близка и смятам, че имам принос през всичките тези години за лансирането на българското оперно изкуство.
