Шири се сред българското общество тезата, че по време на комунистическия тоталитаризъм не е имало прояви на съпротива, а тихо и мирно сме си живуркали сред блатото на безвремието. Особено силно това убеждение се прехвърля върху представителите на наричаната тогава „художествено-творческа интелигенция“, които, видите ли, подредени на тлъстата хранилка, изобщо не си давали труда да въздигат морално, граждански и политически своите сънародници. Тезата, разбира се, като всяка теза, тоест реалия, разположена на границата на митовете и догмите, бива опровергавана от фактите. С други думи, това, че нещо не ни е било известно от онова време, тъй като е било старателно прикривано от властите, а пък в днешно време удобно прикрива разпространеното равнодушие, не означава, че е вярно. И самиздатската книга на Веселин Тачев „40 капки кръв“, издадена в Русе, и самиздатската поезия, който той събира в малка книжка със свои стихове и стихове на своите приятели Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов – хора, повярвали в хрушчовското „размразяване“, демонстрира цялата несъстоятелност на ширещото се сред българите твърдение. Такива актове на съпротива, колкото и те да са неизвестни, са позволявали на хората, извършили ги, да се чувстват повече хора, да запазват и бранят човешкото си достойнство. Нещо повече, говорейки за тях, популяризирайки ги, с това ще се укрепва и развива и достойнството ни като общност, която е имала своите нестрахуващи се и рискуващи съотечественици, въздигащи именно доблестта на отечеството като най-висок и неоспорим авторитет. За Веселин Тачев, за българския самиздат, за други актове на интелектуална съпротива в "Премълчаната история" говорим с доц. Пламен Дойнов от НБУ и проф. Николай Аретов от Института по литература на БАН.