Грета Гарбо никога не е съществувала, затова тя беше измислена, измислена от нас, земната публика, защото в обикновения живот сме жадни за капка извънземна хубост, която да ни напомня, че животът е необикновен.
Музика
През 1980 кинокритикът Александър Уокър пише: „В Холивуд имаше, има и ще има само две велики звезди – Грета Гарбо и Чарли Чаплин. Другите, дори на пръв поглед не по-малко знаменити и талантливи, са само поданици от свитите на тези некороновани крале на екрана”. Да, Грета Гарбо е Актрисата с главно А. Рекс О Мали, неин партньор във филма „Камил”, отсича: „Тя не играеше, тя живееше своите роли”. А един друг критик пък твърди: „Тя имаше роман с камерата”. Бети Дейвис пък уточнява характера на този роман: „Нейният инстинкт и майсторство бяха чисто вещерство, никой друг не може да работи така ефективно пред камерата”. И при това, не забравяйте, Гарбо е дете на граничната епоха – тя става огромна звезда в зенита на нямото, но продължава да свети ярко и в зората на говорещото кино. Какво прави със себе си, за да бъде най-боготворената актриса. Както разбирам, нищо особено, освен че съчетава три прости качества. Първо – да бъде най-красивата жена, второ, да прави пред камерата онова, което ѝ идва отвътре и трето – да уцелва винаги подходящия момент. Долорес дел Рио казва за Гарбо: „Тя сякаш имаше диаманти в костите си и тяхната вътрешна светлина се бореше да излезе през порите ѝ”. А Джордж Кюкър, режисьорът на „Двуликата жена”, твърди: „В сцените с близък план, тя създава илюзията за голямо движение – мести главата си съвсем малко, но от това целият екран оживява, движението ѝ се усеща като силен вятър”. Честно, никога не съм чувал по-добро признание за нечия актьорска игра от това - да се усеща като силен вятър.
Музика
Грета Ловиса Густавсон е родена през 1905 година в беден квартал на Стокхолм. Нейните родители са първо поколение граждани – хронично бедни пришълци от провинцията. Мама Ана работи във фабрика за конфитюр, а после държи малка будка. От нея Грета наследява дългите мигли. Татко Карл работи каквото има, включително чисти градските улици и тоалетни. Той не винаги е трезвен, но е любимият герой на Грета, един от малкото, с които странното и затворено момиче умее да общува.
Тя не обича училището, смята, че то я потиска и го напуска рано – на 13. Тогава баща ѝ се разболява тежко, а Грета се грижи за него. „Още от детството бях неуверена в себе си, живеех с предчувствие, че предстои да се разрази някакво нещастие. За първи път то се яви край постелята на умиращия ми баща. Тогава бях на 15” – спомня си Грета пред журналиста Свен Броман, които след смъртта ѝ издава в книгата „Разговори с Гарбо”. Баща ѝ умира от туберкулоза, Грета работи в бръснарница, после в универсален магазин. Издига се до отдела за шапки, а един фотограф, нает да рекламира магазина, я взима за модел. Така образът на 15-годишния необработен диамант се появява първо в каталог, а после и в кратки рекламни филми. Вижда я Ерик Петчлер и я снима в „Питър скитникът”. Грета е на 17, но още с този първи филм киното започва да пълни живота ѝ. Тя започва да учи в школата при Кралския театър в Стокхолм.
Оттам я пращат при Мориц Стилър, водещ европейски режисьор, който става неин гуру в света на киното. Той измисля името Гарбо, дава ѝ практически уроци за игра пред камера и поведение в живота, тоест, започва да я полира и излъсква. Отначало, разбира се, е ролята в неговия класически филм „Сага за Йоста Берлинг”, сниман по едноименния роман на Селма Лагерльоф. Филмът има голям успех в Швеция, но огромен в Берлин, центърът на европейската култура тогава. Грета е сензация и скоро получава от Георг Пабст звездна роля във филма „Улици на тъгата”. По-важно обаче е друго – макар да е все още плахо 20-годишно момиче, учила-недоучила актриса, с красота, скрита в леко дундесто тяло и зад шведски провинциални маниери, Гарбо така блести отвътре, че я забелязва не друг, а Луис Майер, вице-президент и генерален директор на „Метро Голдуин Майер”.
Музика
Майер обикаля Европа в търсене на таланти, той иска режисьора Стилър, но Стилър казва, че не тръгва без Гарбо. Майер я гледа в „Сага за Йоста Берлинг” и променя приоритета – целта му вече е Гарбо, а ако и Стилър дойде, добре. Така или иначе, има договор, Стилър и Гарбо отиват в Ню Йорк с малко пари и никакъв английски. Там блуждаят със седмици, защото никой не се интересува от тях. Гарбо пише на гаджето си в Швеция: „Ти беше прав, че няма да се чувствам тук у дома”.
Местният агент на „Метро” един ден все пак се вглежда в Гарбо и решава да направи нещо с нея. В смисъл – завежда я на фризьор и козметик, подлага я на строга диета, за да свали излишните 15 килограма, намира ѝ преводач и прави пробни снимки. Някъде оттук започва да се изгражда и образът на жената-вамп, студената, изтънчена красавица, която съблазнява всичко живо, но сама остава недостъпна, загадъчна. Гарбо не иска този образ, противи се, но възможностите ѝ да съпротива са малки. Първият ѝ холивудски филм – „Порой”, е сензация. Вторият – „Съблазнителката”, вдига летвата още по-високо, а третият – „Плътта и дяволът”, в който за първи път партнира с Джон Гилбърт, направо взривява киносалоните по света. Критикът Кевин Браунлоу пише: „Тя сътвори най-еротичното представление, което Холивуд дотогава беше виждал”. Но не се лъжете, не става дума за събличане, а за омайно актьорско присъствие, за онова фамозно умение на Гарбо само с поглед или жест да внуши усещането за изгаряща еротика.
Впрочем, това, че тя и Джон Гилбърт наистина изгарят един за друг, явно се пренася на екрана. Легендата гласи, че Гилбърт, известен донжуан, първия ден закъснява за снимките, а когато идва, шведката го пита саркастично: „Е, поне добре ли прекарахте?” А той отговаря: „Щом ви видях, си дадох сметка, че всъщност само съм си загубил времето”.
Музика
Гарбо бързо става най-ярката звезда на нямото кино. Нейният ефект върху публиката не може да бъде преувеличен, твърди критикът Дейвид Денби, според когото тя внася финес в изкуството на мълчаливото действие. Денби описва така играта ѝ: „Тя снишава глав, за да изглежда, че премисля - или пък трепка с устни. Лицето ѝ потъмнява с леко опъване около очите и устата, регистрира мимолетна идея със свиване на веждите или потрепване на клепача. И светът се движи с нейните движения”. Как тази прелест от нямото кино ще се пренесе в света на говорещите образи – тормозят се в „Метро”. Те две години отлагат появата на Гарбо в говорещ филм, но в края на 1929 няма накъде – снима се Ана Кристи по едноименната пиеса на Юджийн О Нийл и рекламната кампания е със слогана „Гарбо говори”. И наистина, към 60-та минута от филма Грета Гарбо сяда в една кръчма и с дълбокия си дрезгав глас, украсен с прелестен шведски акцент, проговаря, като казва на сервитьора:
Репликата
Превод: „Дай ми едно уиски с джинджифилов ейл – и не се стискай, бейби!” Тълпите пощуряват, печалбите литват до небесата, а славата на Грета Гарбо като най-знаменитата актриса на всички времена преминава всякакви граници. 11 години по-късно, през 1941-ва, след още знаменити роли, Гарбо снима последния си филм – „Двуликата жена”. Тя е на 36 когато се маха завинаги от киното, светът, който я остави без човешки дъх, за да я превърне в богиня. „Бях готова да се махна още през 32-ра, обаче тогава банката, в която държах парите си, фалира, а трябваше да забогатея пак, за да съм спокойна до края на дните си” – казва великата актриса.
Останалите близо 50 години от живота си тя прекарва в изолация, но не сама - има приятели, с които обикаля света, колекционира картини, преживява любови и раздели. Въпреки усилията на папараците, Грета Гарбо до край запазва максимална дистанция от света. От друга страна, това още повече засилва ореола на тайнственост, който я обгръща, а това става повод и за много слухове, измислици и въпроси – спи ли Грета Гарбо само с мъже или го прави и с жени; има ли филмовата Мата Хари някаква шпионска роля по време на Втората световна война; какво в действителност означава култовата ѝ филмова реплика „Искам да остана сама”. Неслучайно обаче самата Гарбо казва, че смисълът на репликата е: „Искам да ме оставите на мира” - и е насочена не срещу всички, а само срещу досадниците.
Затова и ние днес няма да влизаме в ролята на досадници, които ровят личния живот на великата Грета Гарбо, а ще оставим урната с праха ѝ мирно да почива под малката плоча от червен камък насред едно зелено гробище в Швеция. Ще запазим само образа, чрез който тя ни показа, че дори обикновеният живот е необикновен.
Абел Коржиньовски
