Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Три пъти в седмицата един мъж в костюм със сак в ръка, влиза на стадион „Васил Левски”. Тренировката му продължава час и половина, след това този човек отива на работа, и така по нищо не се различава от всички останали, които спортуват. Димитър Павлов обаче е без лява ръка и е загубил част от ходилото си, но иска да стане шампион, при това олимпийски шампион – последният му спорт е бадминтон – бадминтонът стана олимпийски спорт едва преди няколко месеца. За Димитър може да се каже, че вече е врял и кипял в олимпийските спортове – състезавал се и има много титли в параолимпийските спортове за тенис на маса, тласкане на гюлле, висок скок и още други. Член е на параолимпийския национален тим, и на спортен клуб „Орел“. Как този млад човек успя да стигне до европейски и световни параолимпийски титли, при положение, че преди 17-18 години най-тежката „дисциплина“ в живота му е била да успее да измине разстоянието от болничното легло до прозореца? Димитър става жертва на инцидент, след който следва кома, ампутация и продължително болнично лечение. Преди увреждането е играл футбол и тенис на маса. След като преодолява „първия праг“ на увреждането си, т. е. научава се да ходи и да работи само с една ръка, идва в София да учи. Той е завършил библиотекарския университет, и по време на студентството негови приятели го убеждават да спортува с тях. По-късно бива забелязан от председателя на параолимпийската асоциация Илия Лалов и оттам нататък животът му се свързва завинаги със спорта. В момента най-голямата му мечта е да чуе българския химн на стълбичката за награждаване. За олимпиадата в Рио късметът му не проработва и по силата на международните правила, отпада от българския параолимпийски отбор. След това сменя спорта и засега се е прицелил към следващата параолимпиада през 2020 година със спорта бадминтон. Засега съдбата на параолимпиеца Митко се усмихва в спортно отношение, но той е доста загрижен и дори леко обиден от отношението на държавата към параолимпийците. Той няма възможност да се занимава всеки ден със спорт, защото работи в банка, не може като здравите спортисти да се отдаде изцяло на бъдещите си спортни успехи, дори не разчита на лекар, масажист и други помощници в спорта. Смята, че към параолимпийците се отнасят като към хора втора ръка, както впрочем и голяма част от обществото изобщо. Освен че има спортни успехи, Димитър преди две-три седмици стана лауреат на наградата „Респект“ – тя се дава за добротворчество „без рекламен шум“, както казват организаторите на вече утвърдената награда. Той получи този приз за помощ към хора с увреждания, и бе в компанията на телевизионната водеща Наталия Симеонова, на един бизнесмен – благотворител за болни деца, и на едно 9-годишно момиченце, което отряза косата си за перука на онкоболна жена. Димитър Павлов може да е пример за т. нар. здрави, които при първия симптом на болест, при първата криза със здравето или в личен план – се отпускат и заявяват „С моя живот е свършено“. Животът е толкова силен, че никога не можеш да кажеш, че с него е свършено, казва Митко Павлов.
