Може ли един истински атеист да композира тази фантастична молитва – стряскат се мнозина, ако прочетат, че Франц Шуберт е безбожник.
Аве Мария, Мария Калас
Искате по-конкретен пример за прословутата двойственост в живота на Шуберт ли? Ами ето. Отначало Андреа Бочели изпълни най-популярния вариант на „Аве Мария” - – с латинския текст-молитва към Мадоната. Мнозина смятат, че това е оригиналът, но не е – оригинален е този немски текст, който слушаме в момента от Мария Калас. Тя пее същата фантастична „Аве Мария”, но тук няма никаква Богородица „грация плена”, тоест, „пълна с благодат”.
Нещо повече, тук пак става дума за девица, но тя не е Богородица, а пантеистично полубожество, нимфа, пазителка на езеро. И това дори не е молитва, а любовно стихотворение, по което Шуберт композира. Още по-забъркана става работата от факта, че това стихотворение пък не е оригинално немско, а е превод на поемата „Езерната дева” от сър Уолтър Скот, посветена на някоя си графиня Софи Габриел фон Вайсенволф. А накрая само да попитам – като знаете всичко това, повече или по-малко харесвате шубертовата „Аве Мария”?
Аве Мария, Мария Калас
Франц Шуберт е роден през 1797 година във виенското предградие Лихтентал. Виена, столица на Австро-унгарската империя, тогава е един от най-важните политически, икономически, културни и модни центрове на Европа. Тук се стичат хора отвсякъде и животът кипи бурно.
Да, от една страна духът на мястото е консервативен - заради католицизма и стремежа на двора да запази целостта на широко разпрострялата се из цяла Европа империя. От друга страна обаче всички в този прекрасен град – като започнеш от двора и клира, та свършиш с хората от бордеите, си умират за хубаво хапване и пийване, а с тях вървят и забавленията – музика, разбира се, момичета. Или момчета, за който желае, макар привидно темата да е табу. Виенската интелигенция се разкъсва между желанието да продължи да е център на европейската Вселена, да живее при големите пари и големите възможности от една страна, и желанието за промяна, за глътка чист въздух в задушливата атмосфера, от друга. Това желание е стимулирано от думите на Френската революция, обаче до голяма степен е потискано от нейните дела.
Така или иначе, Виена ражда и отглежда гении, достатъчно е да споменем само двама от най-великите музиканти на епохата, а и на всички времена – Бетовен и Моцарт. Към тях критиците неизбежно прибавят и Шуберт. Да, той не избухва рано като Моцарт и в операта не стига неговите висини. И - да, в симфониите си той не носи величествения драматизъм на Бетовен, а всичко се разгръща на по-интимно, личностно ниво. Обаче кой може да се сърди на Шуберт, че е попил цялата атмосфера, целия противоречив дух на мястото и това постоянно го разкъсва отвътре – дори когато се излива в музика.
Шуберт, Розамунда, интермецо, 1.57.56
По бащина линия родът на Франц Шуберт е от Моравия, по майчина – от Силезия. Баща му е директор на училище, консервативен и религиозен човек с разбиране за музиката, но без дълбоката страст към нея, която буквално изгаря целия кратък живот на сина му. Майката на Шуберт е дъщеря на ключар, а преди да се омъжи, е готвачка, тоест, като цяло фамилията е от долните нива на виенската средна класа. Раждат се 14 деца и фактът, че девет от тях умират, преди да са навършили година, не подобрява особено финансовото положение на семейството.
В някакъв момент умира и майката, а бащата се жени повторно и има още пет деца. Шуберт не расте в истинска бедност, но и никога не е независим от парите. Влечението му към музиката се проявява твърде рано. Като дете той ходи с един близък в работилница за пиана и по цял ден се забавлява, като „свири” по инстинкт, без никой нищо да му е показвал. На пет баща му го учи на елементарните музикални принципи, на шест учи музика в кварталното училище. На 8, пак от баща си, взема първите уроци по цигулка и отива да учи при Михаел Холцер, капелмайстора на местната църква. Но Холцер скоро се среща с баща му и споделя с радостни сълзи в очите: „Всеки път, щом искам да науча малкия Шуберт на нещо ново, оказва се, че той вече го знае. Резултатът е, че не съм му дал никакви истински инструкции, а само го гледах с удивление и захлас”.
Шуберт, Симфония №5
Когато е на 11, Франц Шуберт е приет да пее във виенската придворна капела и е настанен в Щатконвикт, Императорската семинария. Там учи композиция от Венцел Ружичка и заради таланта си - лично от придворния капелмайстор Антонио Салиери. Забравете за завистника Салиери от знаменития филм „Амадеус”, това е само кино.
В реалността Салиери обучава младия талант безплатно. На всичкото отгоре, през това време Шуберт възможно най често слуша и изучава музиката на Моцарт, Хайдн, Глук и Бетовен, свири в оркестъра на Конвикта, който понякога изпълнява и негови собствени произведения. Първата официално известна композиция на Шуберт е „Фантазия за пиано на 4 ръце”, написана през 1810, когато е на 13. През следващите три години той създава опера, симфония, редица пиеси за пиано и песни. Да, прочутите песни на Шуберт. Именно той е човекът, който придава нова форма на малките вокални парчета и ги превръща в класика. С тях е и най-известен в своето време.
Доста по-късно, 30-40 години след смъртта му, изследователи буквално откриват и започват да популяризират знаменитите симфонии и всички други музикални произведения на Шуберт. Да кажа само, че техният точен брой е леко неясен, но различните източници сочат между 1000 и 1500, по-вероятно второто, като се има предвид факта, че над 600 от тези композиции са само песните. И всичко това при положение, че геният Шуберт успява да устои на ударите, получени в земния живот, едва 31 години.
Франц Шуберт, Фантазия за пиано -
Свят, отивам си, но ти ме забрави – така бих започнал, ако трябва да напиша текст към тази фантастична музика на Шуберт, озаглавена „Фантазия за пиано на 4 ръце”. Не, не е онази първа фантазия, за която споменах. Горчиво иронично е, защото тази носи същото заглавие, но е една от последните композиции в живота му изобщо. Писана е през 1828-ма и е посветена на графиня Каролине Естерхази, негова ученичка по пиано и нещо като романтична любов. Твърди се, че тази музика отразява вълнението на Шуберт от миговете, в които неговата и нейната ръка случайно се докосват.
Но романа с графиня Естерхази е по-скоро измислен, нещо като рекламен трик, който да отговори на нагласите на публиката, които по негово време се променят. Неслучайно точно Шуберт е известен като последният композитор от класическата епоха и първият от епохата на романтизма. Иначе, твърди един изследовател, той дори не може да помисли за реална любов с графинята. Въпрос е също дали иска да помисли. Доколкото е известно, сърцето на Шуберт е разбито от жена твърде рано. На 17 той се влюбва в сопраното Терезе Гроб и иска да се ожени за нея, но не му я дават, защото е твърде беден.
Оттам нататък не е известно Шуберт да има каквито и да са реални романтични отношения с жени, но за сметка на това има много приятели мъже, които се грижат за него, приютяват го и го издържат в най-тежките моменти от живота му. Защото всъщност той никога не постига мечтаната финансова независимост, за да се отдаде изцяло на композирането. Понякога му се налага да дава музикални уроци, нещо, което мрази, понякога няма пари да си купи нотна хартия и се мъчи с каквото има под ръка, понякога му се налага да се разправя за парите си с музикални издатели, но твърде неуспешно. Животът на Шуберт допълнително е натоварен от тежки депресии и пораженията, нанесени от бързо развиващия се сифилис, който хваща - кой знае как - през 1822 година. Казвам „кой знае как”, защото в нашия модерен свят се появиха съмнения, базирани най-вече на известните симптоми на болестта, която го убива, че е възможно той да е една от първите известни жертви на СПИН. Нищо от това обаче не спира Франц
Шуберт да композира буквално до последните си дни – и то с такава страст, сякаш никога не е виждал и чувал музика, с такава настойчивост, сякаш иска да извади и да остави на света всичко, които има в себе си. Накрая изпада в халюцинации и смята, че е погребан жив, но в бълнуването си пита единствено дали тялото му е положено близо до това на Бетовен. Брат му приема това за негово последно желание и накрая тялото на Шуберт наистина е положено до това на Бетовен. Но музиката на погребението си прекрасно негова - Pax vobiscum, Мир на теб.
Шуберт, Pax vobiscum
