В оперната вечер ще припомним някои от най-впечатляващите роли на прочутия американски баритон Робърт Мерил – певец с великолепен, мощен глас и убедителни интерпретации, направили го фаворит в най-престижния американски театър – Метрополитън опера, за цели три десетилетия: от средата на 40-те до средата на 70-те години на ХХ век. През тези 30 години Мерил изпява почти всички водещи партии от баритоновия репертоар – Риголето, Жермон, Граф ди Луна, Маркиз Поза, Ренато, Амонасро, Яго, Фигаро, Ескамилио, Дон Карлос от „Силата на съдбата“, Барнаба от „Джоконда“, Тонио от „Палячи“... Считан е за един от най-големите Вердиеви баритони от неговото поколение, известен със сила и сигурност на звукоизвличането, с прецизност и чистота на интонирането, както и с много красиви височини и гладко, копринено легато в целия му впечатляващ диапазон. Въпреки, че е пял и в Европа и Южна Америка, Мерил предпочита да изгради кариерата си в Метрополитън, където изпява всички големи баритонови роли от италианския и френския репертоар. Изтъкнатият музиковед и критик, един от най-сериозните изследователи на оперното изкуство в САЩ - Питър Дейвис, е написал за Мерил: „По отношение на вокална дарба, техническа сигурност и дълголетие той бе ненадминат сред баритоните от неговото поколение в Метрополитън“.
Мерил дебютира в нюйоркския театър като Жермон от „Травиата“ на 15 декември 1945. Изпява същата партия за 500-ен път на същата сцена на 5 март 1973. Остава солист на Метрополитън опера до 1976 година. През първите 15 години от кариерата си младият баритон до голяма степен е в сянката на великия Ленард Уорън, който тогава е в разцвета на силите си и изпълнява най-тежките и престижни Вердиеви партии. Затова Мерил намира своята ниша в роли, които не са съвсем подходящи за Уорън (например Фигаро от „Севилският бръснар“), или такива, които знаменитият колега вече е спрял да пее – Ескамилио от „Кармен“, Марсел от „Бохеми“, Енрико от „Лучия ди Ламермур“. Впрочем, години по-късно самият Мерил признава, че „Севилският бръснар“ е любимата му опера. След трагичната смърт на едва 48-годишния Ленард Уорън на 4 март 1960, която се случва на сцената – по време на спектакъл на „Силата на съдбата“, Робърт Мерил се превръща в безспорния водещ баритон на Америка. В книгата „Великата традиция“ прочутият английски критик и музиковед Джон Бари Стийн пише: „Лесното и равномерно извличане на красиви, добре окръглени тонове не е често срещано, особено когато гласът е и мощен; но това, в края на краищата, е основата на оперното пеене и записите на Мерил винаги ще могат да се похвалят в това отношение... От друга страна, неговият репертоар и интерпретациите му са точно толкова „централни“, колкото и самият му глас. Регистрациите му не са подписани с онзи вид индивидуалност, който незабавно намира място в паметта на слушателя; те са просто дело на един много добър оперен певец и източник на неустоимо удоволствие за ухото“.
Робърт Мерил е и великолепен камерен изпълнител, както и радио, телевизионна и филмова звезда. Позволявал си е дори изяви в нощните клубове на Лас Вегас. Сред екзотичните му изпълнения е това на националния химн на САЩ на Стадион Янки. Мерил е страстен фен на бейзбола и на професионалния нюйоркски отбор Янкис, а неговият запис от първото изпълнение през 1969 звучи в следващите 30 години на всяко тържествено откриване на сезона на Янкис.
В едно интервю за „Ню Йорк Таймс“ след 500-тия си спектакъл в Метрополитън, Мерил казва: „Странно е, но все още се чувствам така, сякаш току-що започвам, като че ли съм начинаещ. Никога не съм приемал Мет като даденост. Всеки път, когато вляза в старата сграда, се появява това удивително усещане – какво правя тук аз, хлапето от Бруклин?“. Той продължава да пее в Метрополитън опера до 1976 и дори тогава – почти 60-годишен, се радва на силен, мощен и гъвкав глас. След оттеглянето си, Мерил няколко пъти се изявява на концертната сцена, участва и в прочутия осемчасов тържествен галаконцерт през октомври 1983, посветен на 100-годишнината на Метрополитън опера. Осъществил е много регистрации за компанията RCA. Два легендарни спектакъла на Метрополитън с негово участие и под палката на великия Тосканини, излъчвани по радиото, са издадени на дискове – това са „Травиата“ от 1946 и „Бал с маски“ от 1953. Много обичана от опероманите е серията дуети, записани от него заедно с великия шведски тенор Юси Бьорлинг през 1951 година. Баритонът е автор на две автобиографични книги: „Още веднъж отначало“ от 1965 и „Между действията“ от 1976, както и съавтор заедно с Фред Джарвис на романа „Дивите“ – романтичен разказ за живота в една оперна трупа, издаден през 1978. Робърт Мерил има цял списък от награди и почетни звания, през 1993 получава Националния медал на изкуствата на САЩ. В едно интервю от 1973 година страстният почитател на бейзбола казва: „Във вокално отношение няма причина един певец да не може да пее 30 или 40 години. Смятам да продължа толкова дълго, колкото ми харесва и толкова, колкото топката е в мен“.
• За почитателите на Робърт Мерил ще прозвучат арии и дуети от „Севилският бръснар“, „Травиата“, „Бал с маски“, „Отело“, „Андре Шение“, „Ловци на бисери“, както и фрагменти от цялостните записи на:
• „Риголето“ на Верди със съставите на Римската опера, дирижирани от Йонел Перлеа с участието на Робърта Питърс и Юси Бьорлинг;
• „Силата на съдбата“ на Верди със съставите на RCA Italiana, дирижирани от Томас Шипърс с участието на Леонтин Прайс и Ричард Тъкър;
• „Мантията“ на Пучини с хора и оркестъра на Майските музикални тържества във Флоренция, дирижирани от Ламберто Гардели с участието на Рената Тебалди и Марио Дел Монако.