Пловдивската премиера на стихосбирката „Събиране на значенията“ от Йордан Велчев ще се състои в книжарница „Хермес-Централ“.
Стихотворенията на Йордан Велчев като че ли са ядката на неговата трилогия „Балканският човек“, пише Марин Бодаков.
Поезията на Йордан Велчев ми помогна да направя и прехода между разбирането и вярването. Изведнъж повярвах, че цялото суетене просто не си струва. Че, въпреки че не зависи от себе си, поетът има само себе си. Изведнъж получих цялата свобода (заедно с всичкото време, следващо я като сянка ), за да правя нещата по собствения си вкус и разбиране, без да бързам излишно за никъде. Излишно е да казвам, че съм безкрайно благодарен за това и че сега съм щастлив за възможността да си припомня нещо от забравеното, казва Иво Рафаилов.
Цялото интервю с Йордан Велчев можете да чуете в звуковия файл.
Нима
Трепти като мембрана този град.
Свирепи клаксони на залпове гърмят
и в миша дупка богът на съня се крие.
Пак ще осъмнем с восъчни лица.
Виж, жълти кръгове играят помежду ни.
Не говори, погубени са всички думи.
Не ще се чуем, даже да крещим.
Човекът е един трагичен мим
в бензиновото царство на асфалта.
Каквато тишина – такива хора,
в пространствата, настръхнали от грохот,
невинността отдавна няма дом.
До днес в епохите на този град
Аз от ръката ти във моята ръка
Не срещнах нищо по-спасително.
В очите си надникнали едва,
С безмълвни от възхита сетива,
Като за първи път – да се обичаме.
АРГО
При извора – въже на кораб, а кораба го няма.
Отплавал някога, обратно как да се завърне.
Ако платната хлътнали ветрец за миг опъне,
от болка корабът ще протрепери само.
В очакването каменни, гребци без глас се молят.
От мисъл за море дори душата им е синя.
Разцъфнали весла във пясъка – от хиляди години,
и ромон на вода ечи от всеки облак.
Безкрайна суша днес от миналото ни разделя.
И тук, край извора, тъга водата ми нашепна.
Надолу във пръстта една след друга капките полепват.
И над завръщането неочаквана трева се стеле.
Нима затуй посрещаме дъжда като знамение?
И сред връхлитащите мълнии какво очакваме да видим?
Вода – на тласъци, и с нея неясен тътен иде,
сякаш в прокъсаната тишина весло на кораб стене.
В съюз със капките!... До корените на дъжда тъй близо,
че ако падне гръм, връз нас ще е – дълбоко тайнство
в докосването на водата с въздуха и в шепота на пясъка.
И светлинка, илюзия за дом, проблясва в извор.
* * *
