Изследването на младия поет и учен Иван Ланджев „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ се занимава с „най-малко познатия период от творчеството на може би най-познатия писател в света“, както пише във въведението си авторът. Основно върху шест от последните творби на късния Толстой Ланджев развива тезата си за себенадмогването и за това, че големият руски писател „мисли собствения си живот като наратив, непрестанно течащ повествователен текст“. Книгата утвърждава и доказва надмощието на художника над проповедника и по думите на проф. Людмил Димитров от послеслова: „връща Толстой в лоното на литературознанието, предоказва го най-вече като писател, отскубвайки го от задълго преди това присвоилите си го философи, културолози, историци, педагози, теософи“. Първото научно изследване на Иван Ланджев доказва тезата му, че късният Толстой не е друг, различен от времето преди духовното му обръщане, а показва последователното развитие на неговите възгледи. „Геният му не спира да ни затруднява“, както признава Ланджев. Написана на жив и богат български език, стегната и без излишно затрупване с псевдонаучна терминология, книгата се чете с разбиране и удоволствие и подкопава познати и клиширани представи за личността и творчеството на Лев Толстой. Това „връщане“ към късния Толстой го тълкува и „позиционира“ в „единното цяло“ на личността му.
