Постановката на "Лучия ди Ламермур" в Телавивската опера е възстановка на постановка на испанския режисьор Емилио Цахи отпреди 5 години. Всички казват, че само външно сегашните и тогавашните представления си приличат. Всъщност интерпретацията сега е много по-различна. На премиерата още от първото действие ми се прииска вместо в оперния театър да бях попаднала на концертно изпълнение на прекрасната музика. Трябва да се отдаде дължимото на диригента на оркестъра – италианецът Даниеле Калегари. Освен че направи оркестъра на Ришон ле Цион, който партнира на операта, едно от главните действащи лица в постановката, той много внимателно е работил с актьорите в дикцията и правилното пеене на италиански. Сам той признава, че това е едно от нещата, в които се е специализирал и помага за правилното произношение и на италианските солисти, в други оперни театри, като се бори срещу диалектите. Вероятно чувството, че съм попаднала на концертно изпълнение идваше от изключително пестеливата откъм декори, почти гола сцена, от цялостното решение на спектакъла в черно-бяло, като само в сублимните моменти – на подписването на брачния договор и на полудяването на Лучия, имаше червени оттенъци, най-вече с постлан на пода червен плат, който в един момент се събра, сякаш изтече като кръв, и от червени прожектори.
В премиерния състав Лучия се изпълняваше от Мария Хозе Морено, която нито по гласови възможности, нито по артистичност можеше да се мери на Алексей Долгов в ролята на Едгардо. За съжаление абсолютно пустата сцена и липсата на режисьорско решение в сцената с тъмницата го поставиха пред избора да се "спасява сам" доколкото може. Още една причина да ми се иска да го бях слушала концертно изпълнение. Режисьорът твърди, че е търсил въздействието на празната сцена. Опитвал се е никакви евтини ефекти да не пречат на слушането на прекрасната музика на Доницети.
Във втория изпълнителски състав в ролята на Лучия бе прекрасната израелска певица Ила Баджо, а тази роля сякаш бе написана за нея. В 20-минутната ария преди смъртта нямаше нито един скучен момент. Гласът ѝ сякаш надхвърли човешките възможности, а органичната ѝ игра държеше публиката напрегната като струна до последния акорд, след което овациите бяха неистови. Това бе съвременен триумф на белкантото. Секстетът обаче не бе от равностойни гласове. През антракта колега журналист се шегуваше, че такава темперамента Лучия никога не би могла да се влюби в Артуро – тенорът Йосиф Аридан, чийто глас се губи пред нейния.
Имаше интересни хрумвания на иначе изцяло изчистената сценография. Това бе по време на карнавала, преди да влезе полудялата Лучия. От тавана на сцената полетяха гирлянди и това бе толкова красиво и в синхрон със забележителния хор на израелската опера! Много от хористите в него са били солисти на оперни театри по света, но пристигайки в малка страна като Израел се е наложило да бъдат хористи. Този хор от солисти, който често има самостоятелни концерти, е гордостта на Израелската опера!
