„С огън и меч”, „Потоп”, „Пан Володийовски” – това са заглавията на книгите от знаменитата трилогия на полския писател Хенрик Сенкевич.
Който не я е чел в ранна юношеска възраст, все едно е пропуснал да прочете романите на Александър Дюма, Виктор Юго и сър Уолтър Скот, взети заедно. Който се хване да я чете като възрастен, ще изпита удоволствие и трепет, сякаш е тийнейджър. Шеметни приключения на благородни рицари, изправени срещу подли врагове, малки сражения и огромни битки, жестокости и кръв, интриги и предателства, вдъхновяващи пориви на патриотизъм и трогателни човешки жестове, всичко това подправено с неподправен хумор и развито паралелно с любовни истории, романтични, но и сурови, не по холивудски лигави – такива са въображаемите реалности в романите на Сенкевич. И всичко е сътворено с голямо писателско майсторство. Не очаквайте обаче да бъдат повече от онова, което са, например да търсят и откриват нови литературни форми. Както пише един критик – Сенкевич просто владее до съвършенство и използва прекрасно наличните прийоми на занаята. Не очаквайте също да научите от тези книги най-истинската истина за описаните грандиозни събития в Жечпосполита през XVII век, защото ще сбъркате. Да, действието се развива на исторически фон, част от героите са исторически фигури, а другите пък са така истински, че приличат на исторически фигури. Но това все пак са чисто приключенски романи, книги, писани за забавление на публиката и публикувани между 1883 и 1888 година като вестникарски поредици. Ефектът, който се проявява още с първите части, ефектът на масово патриотично въодушевление сред поляците, притиснати в края на XIX век под миризливия ботуш на Руската империя, надхвърля очакванията на самия автор. Макар да му печели и немалко критики, подходът и постигнатият ефект все пак извисяват Хенрик Сенкевич до най-високия пиедестал на полската литература, където той стои и досега, без да помръдне.
Разбира се, бдителната руска цензура в един момент се усеща какво става покрай романите на Хенрик Сенкевич, но, вероятно заради огромната му популярност, само го предупреждава да спре с темите от историята на Жечпосполита. За известно време той наистина спира, като издава книги за пътешествията си по света, а също - „Без догма”, един психологически, леко маниерен роман, посветен на себепознанието на героя, постигнато чрез анализ най-вече на отношенията му с жените. И тогава идва още по-големият бум. През 1895 година Сенкевич започва да пише романа Quo vadis и да го печата в три полски вестника едновременно. Това е история за любовта между римския патриций Марк Виниций и северното християнско, разбирай – полско, момиче Лигия. Действието се развива в Рим през I век от н. е., времето на Нерон и гоненията срещу християните. Заглавието идва от прочутата случка със Свети Петър. Поради силната заплаха за живота му той тръгва да бяга от Рим, но по пътя среща Христос да върви в обратната посока. Quo vadis Domine, Къде отиваш, Господи? - пита Петър. А Христос: „Отивам в Рим, за да бъда отново разпнат”. След което Петър, камъкът, върху който Христос гради своята църква, се засрамва от малодушието си, връща се и там намира мъченическа смърт. „Животът заслужава присмех, затова и хората му се присмиват” – казва един от героите в романа, сатирикът и словесен магьосник Гай Петроний. Да, прочутият римски arbiter elegantiarum, „арбитър на елегантността”, когото знаем и като автор на романа „Сатирикон”. В случая обаче сам той е герой от романа на Сенкевич, в който живеят и други исторически фигури. За разлика от трилогията, която, поне отначало, сякаш остава повече за вътрешна консумация, Quo vadisбързо е преведена на много езици и се разпространява като пожар не само в Полша, а и по целия свят. Разбира се, всички си дават сметка, че с разказа за гоненията срещу християните в езическия Рим, Сенкевич визира и гоненията, на които са подложени поляците от чуждия на цивилизацията руски империализъм. Може би затова мнозина смятат, че през 1905 година писателят получава Нобеловата награда за литература именно за Quo vadis. Но не, в мотивите за наградата не е споменат конкретен роман, казано е, че тя се присъжда „заради постиженията на Хенрик Сенкевич в развитието на епоса” – обобщение, което включва както знаменитата му трилогия, така и „Кръстоносци”, роман, който излиза две години след Quo vadisи е посветен на битката при Грюнвалд през XV век, в която полско-литовските рицари разбиват немския Тевтонски орден.
Може да звучи леко странно за голям полски патриот, но Хенрик Сенкевич по бащина линия е от татарски произход. Прадедите му се заселват в източната част на сегашна Полша векове по-рано, но приемат християнството и чрез успешни бракове с полски шляхтички родове, се вписват в обществото. През 1846-та, когато се ражда Сенкевич, семейството, макар благородно и с немалко имоти, изпитва финансови затруднения. В началото на 60-те се установяват във Варшава и там Хенрик завършва училище. Той не е добър ученик, освен по история, литература и полски език. Когато през 1863 избухва Януарско въстание срещу руската окупация, младежът е на 17 и иска да участва, но заради дребния ръст въстаниците му казват, че не приемат деца. По настояване на майка си, Сенкевич записва медицина в университета, сменя я с право, но и оттам се маха, за да учи филология и история. Изкарва ги докрай, но не завършва, защото се проваля на изпита по старогръцки. Обаче междувременно започва да работи като журналист и зарязва изобщо идеята за дипломиране. В началото на 70-те години Хенрик Сенкевич издава първите си книги и става известна фигура в полските литературно-журналистически кръгове. През 74-та идва и големият му удар – Газета Польска финансира негово пътуване в Съединените щати и пътеписните му есета, изпратени оттам, го превръщат в звезда. Колегата му Болеслав Прус пише: „Беше време, когато момичетата смятаха всеки красив младеж на улицата за Сенкевич, младежите пускаха като неговата брада и аз реших, че трябва да се запозная с него”.
След това американско приключение, което продължава четири години и по време на което издава още няколко книги, Хенрик Сенкевич никога не спира да пътува. Това е едната му голяма страст, която той реализира, без смяната на мястото и атмосферата да му пречат на писането. Освен Европа и САЩ, писателят обикаля Близкия Изток и Африка, доста от книгите му са всъщност пътеписи или приключенски романи, чието действие се развива в екзотични земи. Само ще ви припомня „Стас и Нели”, както е преведено на български заглавието на романа му „В пустини и пущинаци”. Другата голяма страст на Хенрик Сенкевич, ако може изобщо така да се каже, е любовта, в частност - жените. Той е представителен, симпатичен и интересен мъж, от един момент нататък вече става и доста богат, затова, въпреки че е консервативен католик, успява да реализира и тази си склонност. Докато с пътешествията обаче цял живот има късмет и не преживява крайни ситуации, с жените не е така. С първата си съпруга Мария се запознава във Варшава, но за да поиска ръката ѝ отива чак във Венеция. Двамата се женят, имат две деца, но след четири години Мария умира от туберкулоза. Сенкевич е съсипан, но го спасява работата – тогава той пише и издава трилогията си. Въодушевен от нея, един богат почитател, представил се като „пан Володийовски”, по името на знаменития герой от третата част, праща на писателя огромната сума от 15 000 рубли. Сенкевич не иска парите, но като няма на кого да ги върне, основава с тях санаториум за болни от туберкулоза артисти. Междувременно продължава да пътува и преживява доста романтични истории, но през 1892, вече на 47, сърцето му е истински разбито. Той среща 18-годишна Мария Романовска-Володкович, влюбва се, двамата се женят, но тя го напуска само след две седмици брак. При това, както се установява – бракът е неконсумиран и лично папата го разтрогва. Не ме питайте как се установява липсата на брачна консумация, не ми стига ума да знам. Така или иначе, Сенкевич не се отказва и през 1904, вече на 58, се жени трети път за 14 години по-младата си племенница Мария Бабска. Не знам дали забелязвате, но и трите негови жени се казват Мария. Нищо чудно това да има връзка с дълбоката му католическа вяра и преклонението му пред Светата Дева. Но важното е, че третият брак се оказва успешен и оцелява през следващите 12 години, до смъртта на писателя. Сенкевич, който твърди, че не трябва изобщо да мислим за смъртта, защото смъртта непрекъснато мисли за нас, умира от сърдечен удар в един швейцарски хотел през 1916, в разгара на Първата световна война. Малко не му стига, за да види прогонването на руснаците и превръщането на любимата Полша отново в независима държава. Осем години по-късно, тази независима Полша пренася останките на своя велик писател във столицата Варшава и ги погребва в църквата „Свети Йоан Кръстител”. Както и да оценяват критиците литературните достойнства и грехове на Хенрик Сенкевич, факт е, че по целия път ковчегът му е съпроводен от огромни тълпи хора, които го обичат.
