„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” – с това прочуто изречение започва трактатът на Жан-Жак Русо „За обществения договор”. Вече два века и половина тези думи се цитират безразборно и се възприемат като светата истина.
Жан-Жак Русо, Селският гадател, 9.48
На 16 Русо напуска родната Женева и скита. В Савой се запознава с 29-годишната Франсоа-Луиз де Варенс, благородна дама, сменила протестантството с католицизма. Тя е освободена жена, зарязала съпруга си заради любовник, а любовника заради друг. И получава пари, за да е католически агент на влияние сред младите протестанти. Де Варенс приютява Жан-Жак и скоро го обръща в католицизма, макар че така той губи женевското си гражданство.
В следващите 3-4 години тя му дава малко образование и му намира работа като лакей, секретар или домашен учител – служби, в които той задължително се проваля, било, защото краде от виното, било защото започва да задиря домакинята или по друга, още по-налудничава причина. На 20, мадам го прави свой любовник, но всъщност - част от любовна тройка с един слуга. Макар че на моменти не му е приятно да дели любимата и пристъпите му на хипохондрия зачестяват, Русо се включва в играта, която, с периодична промяна на третата фигура, продължава 12 години. Де Варенс завинаги остава неговата любима „маман”, а той за нея – „малкият ми Жан-Жак”, мазохизмът му го кара да я обожава, въпреки – или защото – тя се държи господарски с него.
Този мазохизъм вероятно се реализира не само в психологическия, а и в сексуалния аспект на отношенията им. В същото време Де Варенс е образована дама с богата библиотека, вкус към музиката, контакти с отбрано общество и престоят при нея е полезен за Русо. Той се учи на обноски, детската му склонност към четене се възражда и младежът потъва в дебрите на философията от античността до модерните времена. Когато през 1742 година отива в Париж с идеята да го завладее, прочетеното се оказва наистина ценен багаж.
Жан-Жак Русо, Селският гадател, 39.45
Докоснал се, макар по навик - твърде повърхностно, не само до философията, но и до музиката, Жан-Жак Русо измисля своя система за записване на ноти и през 1742 отива в Париж, за да я представи в Академията на науките и да спечели цяло състояние. Пари не печели, но намира влиятелни приятели, които го уреждат за секретар на френския посланик във Венеция. Русо скоро започва да се представя за дипломат, въобразява си, че е по-важен от посланика, че знае за международните дела повече от него и му дава акъл.
След 11 месеца е изгонен, но според изследователи точно тогава у него се загнездва идеята за неравенството между хората като базисно зло. Обратно в Париж, той прави две важни неща. Първо, заживява с Тереза Левасьор, слугиня от най-долно потекло, скандалджийка с мръсна уста и невъздържан апетит за секс, украсена с ум, по-малък от ума на дървена кукувица – ако се съди по факта, че цял живот не научава да познава часовника. Второ, Русо се сближава се с френските просветители, най-вече с Дидро, който му пуска някои статии в прочутата Енциклопедия. Така самочувствието му на философ се вдига и през 1750-та той пише първото си есе - „Разговор да науките и изкуствата”. С него печели конкурс, обявен от академията в Дижон, по въпроса дали развитието на науките и изкуствата подпомага морала.
Обратно на очакванията, че като човек от века на Просвещението, и то близък до кръга на най-големите просветители, ще защити науките и изкуствата, Русо твърди, че те са пагубни за хората. Това го прави прочут – реакционерите са доволни, а приятелите му философи са толкова свободомислещи, че оценяват писанието заради стила, не заради съдържанието му.
Жан-Жак Русо, Селският гадател, 44.57
През 1754-та Русо си взема женевското гражданство, като за целта се отказва от католицизма и се връща в калвинистката вяра. На следващата година, пак за конкурс на академията в Дижон, пише второ есе, озаглавено „Разговор за произхода и основите на неравенството между хората”. Този път обаче не само не получава награда, но идеите му са подложени на остра критика от много страни, най-вече от хлевоустия Волтер.
Той се подиграва, че равенството, прокламирано от Русо, може да съществува, но само ако човек се върне назад в развитието си и застане на четири крака като маймуна. И ако се вгледаме във визията на Русо за първоначалното пълно равенство между хората, което изчезва, щом един от тях огради парче земя и каже – това е мое, тоест, с появата на собствеността, подигравката на Волтер е основателна. Тази и свързаните се нея други идеи на Русо, включително онази за изначалната свобода, предизвикват много спорове чак до наши дни. Например 11 години след смъртта му „егалите” е главен лозунг на Френската революция, на Робеспиер и другите оцапани с кръвта на хиляди невинни хора якобинци. Петдесет години по-късно темата подхващат Маркс и Енгелс, след още 50 я подемат Ленин и болшевиките – все компании, с които никой нормален човек не би искал да го свързват. Но Русо си остава свързан с тях - независимо дали е искал идеите му да родят точно чудовищата, които раждат.
В наше време, след като провалът на подобни лакейски концепции стана очеваден, някои адепти продължават да се правят на неразбрали и да обясняват следното: Русо всъщност разглежда една чисто философска тема, подходът му е „генеалогичен, а не исторически”. С други думи, той „не ни предлага история на неравенството, а теория за неговия произход”. Само че това не е нищо повече от манипулативен опит наивниците, които веднъж са хванати в примката на глупостта, да си останат завинаги там.
Жан-Жак Русо, Селският гадател, 51.40
През 1761 година Русо е на върха на славата с романа „Жули или новата Елоиз”. Той се сочи за първия сантиментален роман, но отдавна е част само от литературната история. Обаче историята в основата му е истинска. Това е флиртът, който почти 50-годишният Жан-Жак изкарва с 25-годишната Софи, женена жена, която изневерява на мъжа си с любовник, а на любовника - с Русо.
Е, не докрай, де - тя само разпалва страстта на Русо, но го спира винаги на милиметър от финала. Той е напълно влуден, а покрай това се скарва и с всичките си приятели, включително Дидро. Животът на Русо обаче поема изцяло надолу през следващата 1762-ра година, когато издава „За обществения договор” и „Емил или за възпитанието”. Книгите са осъдени и в Париж, и в Женева, има заповед за ареста на автора им и въпреки, че се измъква, Русо живее години наред като беглец из Европа, параноята му се превръща в лудост, навсякъде вижда врагове и заговори, къса дори с онези, които от чисто съжаление продължават да му помагат. Неслучайно в този текст поне на два пъти споменах за лакейската природа на човека Жан-Жак Русо, от която не може да се очаква да се роди и нещо повече от лакейска философия.
В „Изповеди”-те например той, типично за низшите духом - опитва хем уж да признае греховете си, хем да спечели от това. Ето един такъв пасаж: „Цял живот аз дрънках излишно, бях алчен, понякога говорех лъжи. Няма съмнение, понякога крадях плодове, сладко или нещо за ядене, но аз никога не съм, просто за забавлението, причинявал на някого вреда, не съм вкарвал другите в неприятности или подразнил немите животни”. О, да, голям любител на природата и немите животни е бедният Жан-Жак, забравих да спомена. Но пък той май забравя, че в същата книга описва случки, противоречащи на току-що казаното. Разказва например как в тийнейджърска възраст отмъщава на свадливата съседка мадам Клот, като пикае в каната ѝ за вода. Проблемът е, че не като тийнейджър, а вече като съзнателен възрастен, оценява високо „шегата” си с думите – „този спомен още ме кара да се смея”. Е, да, това може да мине наистина за шега в сравнение с други негови деяния.
Например с факта, че и петте му деца от Тереза, са захвърлени в сиропиталище още при раждането. Което вероятно ги е обрекло на смърт, като се има предвид нивото на подобни институции тогава - но човекът е невинен, оправдава се с бедността, дори с това, че децата щели да му пречат да твори. Вселенска ирония, не, а сарказъм, е, че по-късно точно той пише книга за възпитанието на децата. Не съм сигурен, че бих искал да познавам този човек. И съм скептичен към всеки, който би опитал да ме убеди, че не бива заради човешките грехове на философа Жан-Жак, да пренебрегваме философските върхове на човека Русо.
Жан-Жак Русо, Селският гадател