“Господ избра за свое оръдие най-нищожното измежду своите създания” – това са думи на Жана Д`Арк. Както свидетелства нейният паж Луи, насаме с него, тя неведнъж така описва себе си. И нищо, че светът я знае като френски национален герой, повел войната срещу окупаторите англичани; като мъченица, изгорена на кладата, а после обявена за светец на католическата църква и покровител на Франция; като чиста еманация на френския дух. Но всъщност – коя Жана Д`Арк познава светът?
А може би пък знаем най-много за 19-годишната вещица, изгорена на кладата, въпреки че в разпитите успява да избегне и най-тънките богословски капани, които инквизиторите и поставят? А всъщност - изгорена ли е наистина Жана Д`Арк или е избегнала тази наистина неприятна част от съдбата си? И освен това, имаме ли каквато и да е представа за характера на гласовете, които това дете цял живот чува и сляпо следва – дали те са ангелски, както тя самата настоява или зад тях се крие Сатана, както мнозина продължават да смятат?
Наред със споровете дали англичанинът Уйлям Шекспир действително е съществувал и кой всъщност стои зад това име, истината за живота и съдбата на французойката Жана Д`Арк е една от другите огромни загадки в европейската история и култура. Дали тя някога ще бъде разрешена? Съмнявам се. С новите поколения изследователи и новите научни методи на изследване, вместо да намаляват, тайните, свързани с Жана Д`Арк, сякаш стават все по-тайнствени и все повече на брой, съответно – увеличава се и броят на хипотезите.
За нас, обикновената публика, остава удоволствието да четем с интерес, но все пак да помним, че всичко е само за сведение, че не трябва да вярваме докрай на нито една версия, колкото и убедително да звучи тя сама по себе си, защото със сигурност в цялата работа винаги има и още нещо.
Преди да се заровим в кашата, наречена „живот на Жана Д`Арк” обаче, не трябва да забравяме, че тя е част от още по-голямата каша, наречена Стогодишна война между Англия и Франция. Няколко необходими уточнения. Първо, тази война, макар позната като Стогодишна, продължава всъщност 116 години – от 1337-ма до 1453-та. Второ, военните действия в нея не са постоянни, както сме свикнали от големите войни през ХХ век, а се развиват на отделни кампании и се редуват с дълги години на мир или поне примирие. Трето, във войната, освен двете основни държави, е набъркана по-голямата част от Европа.
По един или друг начин участват или са пряко засегнати Шотландия, Уелс, Ирландия, Навара, Фландрия, Нидерландия, Германия, Бохемия, в някакъв период Испания и Португалия също не остават настрани и се сбиват помежду си в полза съответно на Франция и Англия. Пето, Стогодишната война носи много съществени промени в характера на европейските общества – смята се, че тя поставя край на типичната феодална система, в която властва нобилитетът и след нея Франция тръгва към абсолютната монархия, а Англия поема към изграждането на своята модерна политическа култура.
Шесто, и в двете страни започва да се развива истинското чувство за национална принадлежност, което векове по-късно стимулира и създаването на системата от национални държави в Европа. Значим ефект е също, че френският език, който дотогава е официален за норманската английска аристокрация, се заменя изцяло с английски, а той пък така се развива, че стига сега до положението на световен език. Седмо, след края на войната Англия губи напълно континенталните си владения и се превръща в чисто островна държава, а това стимулира превръщането и в силна морска страна.
Още по-общо казано – там започва да се развива онзи типично английски дух за справяне с всяка ситуация, който по-късно превръща малкия остров в световна империя. Осмо, ефект от Стогодишната война е и развитието на военното дело – например покрай ефективността на далекобойните английски лъкове, съществено намалява ролята на рицаря като бойна единица, а също - на тежката кавалерия. През това време се променят оръжията, военните тактики, а и самата структура на войските, стига се във Франция и до създаване на първата истинска професионална армия, която е много по-дисциплинирана и добре обучена от използваното дотогава опълчение.
Истинските корени на Стогодишната война всъщност могат да се проследят далеч назад в историята, още към края на ІХ, началото на Х век. Тогава викингският вожд Хролф, познат като Роло, а после с християнското име Роберт, идва в Нормандия, дадена на викингите за заселване от Шарл ІІІ, крал на франките. Викингите обаче са буйни момчета, присвояват си земята и се кръщават дукове на Нормандия, а през 1066 завладяват и Англия. Така те управляват като крале Острова, но на континента са васали на краля на франките. Към началото на ХІV век династията на Капетингите, която управлява Франция, остава без пряк наследник и в борбата за власт се преплитат различни интереси.
През 1337 година английският крал Едуард ІІІ напада Франция, като заявява претенции за трона, с който наистина е свързан по майчина линия. В следващите години англичаните завладяват доста от френските земи в северната част и си връщат контрола върху Гаскония и Аквитания на юг. Бойните действия се водят на континента, англичаните стават известни с политиката си на „изгорената земя”, чумата също не закъснява да се намеси и след десетилетия битки, в началото на ХV век Франция е напълно изтощена икономически, психически и военно.
Някъде към 1415-та, когато Хенри V нахлува отново на континента, на френския престол е лудият Шарл VІ, а херцозите на Орлеан и Бургундия се карат за регентството. Бургундците скоро стават съюзници с англичаните, Париж е в техните ръце и кралица Изабел Баварска, подписва прочутия договор от Троа. Той предвижда след смъртта на Шарл VІ френският престол да премине у наследниците на Хенри V. Изабел изобщо не се съобразява с правата на собствения си син, Шарл VІІ, който междувременно се обявява за дофин, тоест, наследник и бяга от англичаните на юг.
Нейното отношение обаче повдига сериозни съмнения, включително у самия Шарл, дали той наистина е законният наследник на френския престол или е незаконен плод на по-раншната любовна връзка на кралицата с херцога на Орлеан, както се мълви. Това е важен въпрос, той е свързан пряко с появата на Жана Д`Арк на реалната политическа сцена и нейните действия по-нататък.
Стандартната история за живота на Жана Д`Арк може да се разкаже сравнително сбито и дори да и повярваме, ако, разбира се, напълно забравим изкуството на логиката и способността да задаваме правилни въпроси. Ето как звучи тя. Жана Д`Арк е родена през 1412 година, в малкото селце Домреми, на границата между Лотарингия и Бургундия, в семейството на Жак Д`Арк и Изабел Роми, което е прякор и означава Римлянката.
На 13-годишна възраст Жана започва да чува гласове, придружени с видения на светци. Отначало те съветват необразованото полудиво селянче да бъде добро момиче и да ходи на църква, но след няколко години изведнъж започват да и внушават, че тя е предопределена да спаси Франция от англичаните. За целта само трябва да освободи град Орлеан от обсадата, после да превземе Реймс, единственото легитимно място, където от времето на Карл Велики се извършва коронацията на френските крале, и да короняса там дофина Шарл VІІ.
Някак си тя наистина свършва всичко това, но после не се съобразява с нареждането на гласовете да се оттегли на село, така че е заловена от бургундците и продадена на англичаните. Те, чрез своите френски колаборационисти духовници пък я съдят за ерес и вещерство, осъждат я и, 19-годишна, изгарят я на кладата. Няколко години по-късно във Франция има нещо като епидемия – различни жени се представят за оцелялата Жана Д`Арк, а една от тях дори е припозната от роднини, чествана е официално в Орлеан и получава финансова помощ за заслугите си към града.
През 1452 Шарл VІІ събира документите от процеса на Жана и прави преглед за неговата законосъобразност. Установява се, че е всичко е незаконно. Въз основа на това и на множество свидетелски показания, започнатият през 1455 от папа Калист ІІІ нов процес оневинява напълно Орлеанската дева. През 1909 папа Пий Х обявява Жана Д`Арк за блажена, а през 1920 Бенедикт ХV я канонизира за светец. Това е официалната версия, поддържана от официалните историци.
Всеки, който зададе какъв да е въпрос по нея обаче, веднага бива заклеймен. От друга страна – как да не питаш, та те въпросите си валят точно като из ведро.
