Някъде по времето, когато философът Артур Шопенхауер пише и издава своята най-известна книга – „Светът като воля и представа”, той минава и през дебрите на любовта. Имам предвид чисто физическата любов, тъй като очевидно не е влюбен в прислужницата, с която спи или поне си ляга от време на време. Тя ражда от него незаконна дъщеря, но детето умира същата година. На пръв поглед, тази история не оставя кой знае какви следи в живота на Шопенхауер по-нататък.
Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано
Анти-феминистките възгледи на Шопенхауер само се засилват от един инцидент, който се разиграва по-късно, докато философът живее в Берлин. Той е съден от някоя си Каролин Маркет, която твърди, че Шопенхауер я нагрубява, а дори и посяга с ритници и юмруци в коридора на пансиона, където двамата живеят. В отговор философът отрича физическото насилие, но казва, че тя, въпреки направените забележки, вдига прекалено много шум точно пред вратата му и го вбесява, защото му пречи да се съсредоточи в мисленето и писането.
Най-вероятно това е истина, но все пак Шопенхауер е осъден всеки месец до смъртта на жената да и плаща компенсация. Това продължава 20 години, така че май е донякъде разбираемо защо в есето си „За жените”, Шопенхауер пише: „Жената плаща дълговете си към живота не чрез това, което прави, а чрез това, от което страда – чрез мъките на раждането и грижите за детето, както и чрез принадлежността си на своя съпруг, на когото трябва да бъде търпелив и аплодиращ придружител”. Независимо от тези си възгледи за жените обаче, както се знае, и в по-късните си години философът „никога да не отказва женска компания”. Това противоречие е част от сложните, а често и полюсни отношения между житейската практика и философските възгледи на Артур Шопенхауер. Да, той живее самотен и изолиран, а по характер е мнителен, агресивен и изключително песимистично настроен човек, както с право може да се предположи дори само от четене на книгите му.
В същото време обаче, въпреки че обосновава крайната необходимост да се обезсили волята, за да се намали страданието, сам постоянно има изблици на изключително своеволие; въпреки, че величае спокойствието, винаги е енергичен; въпреки, че в живота си е краен мизантроп, във философията си проповядва състрадание, съпричастност с другите хора, като най-добро облекчение за човека от тежката му участ. Другото подобно облекчение според Шопенхауер, е творчеството – включително философията, която не е наука, а изкуство. Колкото до традиционната и широко възприета утеха – Бог, Шопенхауер практически го изключва като опция, според него Бог няма никакво място в човешкия живот – а дори ако изобщо има Бог, то той всъщност е Дяволът.
Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано, 15.25
След като издава дисертацията си, Шопенхауер получава задочно докторска степен от университета в Йена и се мота известно време около Ваймар, където в литературния салон на майка си се запознава с Гьоте. Той го впечатлява с теорията си за цветовете, с която иска да се противопостави на последните открития на Нютон за светлината.
Там младият философ среща и Фридрих Майер, човекът, който ме дава да чете латинския превод на „Упанишадите”, книгата, събрала основните текстове на хиндуизма, някои от които се споделят също от будизма и джайнизма. Както се твърди, „Упанишадите” „съдържат изказвания, свързани с естеството на крайната реалност /Брахман/ и описват характера на човешкото спасение /мохта или мукти/, както и пътят към него”. Тази книга особено импонира на Шопенхауер, той я проучва цял живот, неизменно я държи до леглото си, чете я буквално всяка вечер и пише за нея, че е „най-висшия продукт на човешката мъдрост”. Неговата страст към източната философия се развива цял живот, той се научава да медитира и чете много други индийски текстове, които по онова време започват да се появяват като гъби из Европа.
Що се отнася до европейските философски корени на Шопенхауер, те са в Древна Гърция и най-вече – в Платон. Следващото най-високо ниво с поред него постига Кант, а окончателното изясняване на някои спорни или неуточнени моменти от кантовата философия се постига чрез визиите на самия Шопенхауер. Не звучи никак скромно, обаче кой е казал, че гениите трябва да са скромни? Или добрички и послушни?
Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано, 15.25 - https://www.youtube.com/watch?v=uLsZjERmJDo
През 1820 година Артур Шопенхауер става лектор по философия в университета в Берлин. Точно тогава там Хегел с неговата теория на историческия материализъм е истинска звезда и събира почитатели от цяла Европа, млади студенти, които се тълпят да го слушат. Шопенхауер не може да го понася, той нарича Хегел „груб шарлатанин” и влиза в директен сблъсък с него. Не, не се бият двамата, разбира се, просто сблъсъкът става изтънчено – Шопенхауер назначава своите собствени лекции за същите часове, когато са и лекциите на Хегел, сигурен, че мислещите младежи ще предпочетат реалността на неговия идеализъм пред разни шарлатански глупости. Не става така, едва пет души се за писват да слушат курса на Шопенхауер, докато тълпите си остават при Хегел. Разочарован, той напуска академичната кариера и никога не се връща към преподаването, а по-късно пише и саркастичното си есе „За университетската философия”. В следващите десетина години Артур Шопенхауер живее в Берлин, пътува из Европа, но основно се занимава с писане. Вероятно вече се чудите с какво всъщност се изхранва този човек, след като се знае, че от книгите си, които при това издава предимно на собствени разноски, няма почти никакви продажби, а опитът му да си докара доходи като преводач също се проваля. Всъщност, през по-голямата част от живота си той живее от наследство. Въпреки превратностите на времето и пазара, в един момент Шопенхауер получава немалка сума пари от разпродажбата на бащиния му бизнес, пари, които, заедно с някои случайни приходи, му дава възможност да живее съвсем добре до смъртта си – без голям лукс, но и без изобщо да се притеснява.
Йохан Пиксис, Меланж от мотиви по „Обсадата на Коринт” от Росини
През 1831 година в Берлин от Русия идва епидемия от холера и Шопенхауер се спасява от нея, като напуска града, пътува малко по Европа, а после се установява за постоянно във Франкфурт на Майн. Тук само да вметна, че основният му философски противник – Хегел, също бяга от холерата, но греши в преценката си, че епидемията е отминала, връща се и скоропостижно предава богу дух.
Във Франкфурт Шопенхауер живее 27 години, а през последните десетина от тях започва да получава, макар не в степента, в която той смята за нужно, очакваното признание. През 38-ма за есето си „За свободата на човешката воля” философът получава награда от Кралското норвежко научно общество. През 43-та преиздава „Светът като воля и представа”, добавяйки втори том, основно с разяснителни бележки. През 50-те идеите му вече започват да се обсъждат с все по-голям респект в академичните и творческите среди, а Рихард Вагнер му посвещава прочутия си оперен цикъл, още незавършен тогава, „Пръстенът на нибелунгите”. Животът, който води Шопенхауер, е скромен – състои се предимно от четене и писане. „Ако нямаше книги на този свят, отдавна щях да изпадна в отчаяние” – пише той. Малка шега, разбира се, защото очевидно, поне в чисто философски план, той никога не е излизал от отчаянието. Обаче Шопенхауер предупреждава също, че е вредно и прекомерното четене, защото така човек залинява и започва да заимства все повече чужди мисли от външни източници, вместо да мисли със собствената си глава.
В кабинета, където знаменитият философ прекарва по-голямата част от времето си, той се намира в изключително приятна и възвишена компания. До него има бюст на Кант, от другата му страна е позлатена тибетска статуя на Буда, от стените гледат маслени портрети на Гьоте, Декарт и Шекспир, допълнени от 16 гравюри с изображения на кучета. През 1860 година земните страдания на философа най-после са прекратени от банална пневмония. На земята върху гроба му има каменна плоча, на която са изписани само две думи – Артур Шопенхауер. Няма и нужда от повече.
Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано, 08.48