Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Гост на Звездния експрес е композиторът Асен Аврамов, носител на пет награди „Аскеер“, една „Икар“, две „Prix Europe“ и една Голяма награда на „Prix Marulic“. На 12 юни Асен Аврамов за втори път бе отличен с наградата за авторска театрална музика на фондация „Маестро Димитър Вълчев“ за музиката към спектакъла „Алиса в страната на чудесата“ – постановка на Младежкия театър „Николай Бинев“ с режисьор Анастасия Събева и сценография и костюми на Свила Величкова. Уникалната награда „Димитър Вълчев“ е учредена през 1998 – три години след смъртта на незабравимия български творец с цел да бъдат насърчавани неговите колеги – българските композитори да пишат оригинална музика към сценични произведения без ограничения в жанровете. Наградата отразява творчеството на Димитър Вълчев – изключително успешен театрален композитор, с огромен брой партитури към драматични спектакли, но с още по-неоценим принос в областта на българските популярни музикално-сценични жанрове: оперета и мюзикъл. Партитурата на Асен Аврамов за „Алиса“ също може да бъде определена като детски мюзикъл, защото представлението отговаря на всички изисквания на жанра. Либретото е на режисьорката Анастасия Събева, стиховете са на Илиана Гекова и Севар Иванов. А актьорските постижения са изумителни. За последните 25 години Асен Аврамов е създал музика за около 200 театрални постановки и 15 филма. Само от есента на 2014 г. до днес той има 22 премиери, като личното ми впечатление е, че най-много се шумя около „Кавказкия тебеширен кръг“ на Брехт – постановка на Маргарита Младенова в Драматичния театър „Стоян Бъчваров“ във Варна. В случая с „Алиса“, изключително предизвикателство за композитора е да работи за детски спектакъл, в който за особеното, приказно, фантастично настроение и послание най-много се разчита на музиката. Да събудиш въображението на децата – казва Асен Аврамов, не само за театъра, а въобще за изкуството, е страшно важно за бъдещето. Тъй като това не само са бъдещите зрители, но са и бъдещите хора, които ще възпитат някаква чувствителност, а тя се възпитава от това. Идеята на екипа беше да направим, разбира се, детско представление, много вълшебно, магическо. Защото самата тема за Алиса предполага магически свят. Той така се и казва – Wonderland, някакъв свят на чудесата. Но по принцип две неща ни караха да мислим за това, спектакълът да бъде и за възрастни. Едното, разбира се, произхожда от текста на Луис Карол. Тъй като самият текст не е за малки деца. Той е много труден, сюрреалистичен, много парадокси има в него. Освен това някои от образите са доста зловещи. Този специфичен, ироничен стил, тази особена поетика, според мен много затрудняват децата, за да разбират същината на случващите се неща – отделно от сюжета. Това беше едното основание да направим спектакъла с възможно най-широк спектър на въздействие – и за възрастни, и за деца. Второто, което е много важно: винаги съм смятал, че когато родители, баби или дядовци доведат децата си на театър, не е добре да скучаят. По принцип проблемът в театрите, по-специално за детските представления, е нуждата от много по-широко, да го наречем „събитийно прокламиране“. Не просто афиш и някакви реклами. Около театралните постановки, свързани с деца трябва да се оформят определени типове събития. Хубавото беше, че за „Алиса“ например, успяха да организират една изложба непосредствено преди премиерата. Това бяха детски рисунки, свързани с темата за Алиса. И Ясен Гюзелев, който има направо гениални илюстрации за „Алиса в страната на чудесата“, беше гост и раздаваше наградите, оценяваше работата на децата. Това трябва да се прави непрекъснато, защото ако за възрастния човек е възможно определено програмиране на посещенията му в театъра, то при децата този интерес, това любопитство е много кратко, тоест – в момента, сега, много спонтанно. Затова трябва да се поддържа присъствието на детска публика в театъра. Много е важно децата да получават същински произведения на изкуството. Същински, не имитационни. Не стари артисти да си преправят гласовете на детски или да ръмжат като мечки. Защото тази бутафорна игривост е много далеч от същинското изкуство. Аз знам, че за деца трябва да се прави същинско изкуство.
