Чуйте жуженето на стършелите Румен Белчев и Вичо Балабанов
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
„Гнездото на стършелите” – съвместна продукция на вестник „Стършел” и редакция „Хумор и сатира” на Българското национално радио! Искам да се оплача от пълната липса на бонбонки в трамваите. Как е в тролеите не знам, аз предпочитам релсовия транспорт – и да заспи ватманът, трамваят няма къде да иде настрани, пък и тенекиите му са по-здрави, и да се кюсне някой в тях, по-зле за блейката, отколкото за возещото се гражданство. Аз не че съм се превозил, пресметнал съм, че по-евтино излиза да си ходя пеш, но когато вали вземам трамвая за три спирки. Както и да ги мери човек – около два километра. По осемдесет стотинки всеки. Излиза, че на километър трамваят вече ми излиза колкото такси. Направих малко изчисление – оказа се, че ако реша да отида някъде с трамвая – до Париж, например, ще ми струва около хиляда и шестстотин лева – толкова излиза, като се умножат двете хиляди километра до столицата на разврата по цената за километър с градския ни транспорт. Не, не ми е паднала саксия на главата – знам много добре, че до Париж трамвай няма. То и влак няма – откак Агата Кристи закла някакъв в Ориент експреса, те взеха, че го спряха. Има самолет. Пък самолетът отива дотам за около триста лева, проверих – толкова е еднопосочният. Спокойно, няма да се прибирам със самолет – знам наредбата, че не бива да се нарушава нощната тишина. Пък и аз отдавна не съм се качвал на такова нещо. Но имам някакъв спомен, че преди да излети машината, минаваше стюардеса и раздаваше на всички бонбонки – да си ги смучат, докато набират височина, та да не им пукат ушите. Пък и децата да се радват. Мисълта ми беше тая – че щом ще се возим на нещо, което вози пет пъти по-скъпо от самолет, не би било зле поне да ни раздават бонбончета при качване! В някои самолети, доколкото съм чувал, давали и обяд, само че аз за обяд не настоявам – някой може да ме залее с чорбата си. Едно бонбонче стига – може и дъвчащо. Само дано обществената поръчка да не я спечели фирмата „Кръц-Кръц”, голямо скърцане със зъби ще настане, пък медиите кой знае как превратно ще вземат да го изтълкуват.
Под масата човек се среща с всякакви. Ето, снощи, тъкмо разсъждавах дали да не се хвана за покривката и да опитам да се изкача отново над нея, и – троп – до мен се стовари още един. Слава Богу, рекох си, ще си имам компания! Разкарах салатата от косата на колегата, погледнах го и – няма да повярваш – го познах! Финансовият министър! - Разгеле – рекох му, - ти си живо доказателство, че когато някой ти трябва, достатъчно е да поседиш достатъчно дълго на едно място и той ще ти дойде на крака! Имам гениална идея и ужасно искам да я споделя – рекох. – Нужна ми е цялата ти концентрация и фискална памет! Значи, господин министре, идеята е проста като на Колумб яйцето. От една страна – постъпи разумното предложение всеки шаващ под българското слънце да получава по петстотин кинта месечно без да има нужда да прави друго, освен да се подписва, че ги е получил. Ако искаш да бачкаш – бачкай, ако не щеш – стой си вкъщи, ходи на мач, черпи приятели с тия пари – твои са си! Ще попиташ – а откъде ще се вземат парите. Ей в това е гениалността на идеята ми – парите ще се вземат от едно друго място! - Кое? – попита финансовият министър. Целунах го по челото и продължих: - Как беше досега – на поданиците не плащаме нищо заради това, че са поданици, дори напротив – ние, поданиците, плащаме на тия, които избираме, за да ни управляват и водят по единствено верния път към просперитет и светло бъдеще – нали тъй? - Тъй – рече финансовият министър. - Обръщаме чорапа наопаки! Отсега нататък избраниците няма да получават заплата от нас, а напротив – те ще си плащат заради това, че са ни избраници! Определяме им една минимална базова сума, която ще трябва да внасят всеки месец в банката, а ако някой реши да пусне повече – добре дошъл! Него пак ще си го изберем следващия път! Пък цициите – няма! Да си живеят като нас – с петстотин кинта на месец! И хич не им се притеснявай, няма да умрат от глад! Те и сега заплатата я имат колкото да има какво да декларират пред Сметната палата. Но най-важното е, че тогава ще си имаме естествен подбор на водачи на нацията – те ще са най-достойните и най-богатите – тези, които имат желанието и възможностите да й плащат! Не както досега – да не казвам кои. - Кои? – попита министърът. С тоя въпрос ми стана съмнителен – огледах го по-внимателно, махнах една краставичка от очилата му и го познах – не беше той. Брей, да си излагам аз идеята за национален просперитет пред случаен пияндурник! Ей така пропадат шансовете на отечеството!
