Чувате ли танца на сатирите? Надарени с кози рога и копита, весели и пияни, с груби крясъци и фалически шеги на уста, те идват на подскоци от най-тъмните времена на човечеството и се забиват право в неговия център – изкуството, което прохожда.
В един момент палавникът Зевс зърва правнучка си Семела и се заклева във водите на Стикс да изпълни всяко нейно желание, ако тя спи с него. Семела забременява на бърза ръка, още докато се чуди какво точно да си пожелае. Ревнивата зевсова съпруга Хера обаче, обръгнала на такива интриги, я подучва да поиска да види Зевс в цялото му величие. Зевс отказва, но, обвързан с клетвата, все пак се появява пред Семела в гръм и мълнии. От страх тя ражда преждевременно и умира. Върховният взима бебето, зашива го в бедрото си, откъдето после излиза Дионис.
Другата версия пък води пряко към темата за произхода на театъра и трагедията. Според нея Дионис е син на Зевс и Персефона, богиня на подземното царство. Ревнивата Хера обаче поръчва на титаните да убият детето. Те приемат, защото се страхуват, че един ден точно Дионис ще наследи баща си на трона. Титаните разкъсват младия бог и изяждат части от тялото му, а Зевс, щом разбира за стореното, ги изпепелява с мълнии. Атина и Деметра обаче успяват да спасят сърцето на Дионис, Зевс го зашива в утробата на Семела, която го износва и така Дионис става „дважди роденият”. Обаче в историята има разклонение, което казва – от праха на изпепелените титани, вече погълнали Дионис, се зараждат хората. Оттам идеята, че във всеки човек има частица частица божествена същност - и това е основата на тъй наречените Дионисиеви мистерии.
Антична гръцка музика, Sikkinis Dance, 27.10
Всичко, казано дотук, се отнася към много древни, митологични времена, далеч преди Омир. През следващите векове мистериите на Дионис, тоест, груповите песни, танци, фалическите шествия и молитвите за плодородие на разюзданата свита от сатири, се развиват в своеобразна градска култура. Освен забава и развлечение, те носят усещане за общност сред иначе твърде нееднородните по произход и характер многобройни племена, които населяват територията на онзи дух, който наричаме Древна Гърция. Обаче вече към VІ век пр. н. е. дионисиевите мистерии са намерили своя център и това е Атина, малко известно селище в Атика.
Два пъти годишно по улиците му се появява тълпа от козлоноги сатири и хората от областта, но и все повече - от близки и далечни земи, се стичат за зрелищния празник. Песните и танците на групата козлоноги обаче не са хаотични, в тях има ред. Те всъщност са хор с водач, наричан още „екзарх” или „корифей”. Между хора и водача има нещо като диалог, например – корифеят казва нещо, хорът го повтаря, но вече с гласа на множеството. Или – той задава въпрос, хорът отговаря. Как точно са се развили нещата, че този ритуал да започне да се превръща в театър, не е съвсем ясно. Знае се обаче, че постепенно дионисиевите дитирамби на сатирите се смесват с омирови епични песни, с дорийска хорова лирика и нещо като баладичен речитатив, изобретение на поета Арион. Отнякъде в цялата работа се появява и един актьор, спрямо който хорът и корифеят организират присъствието и поведението си.
През 535 г. пр. н. е. пък тиранинът Пизистрат построява в Атина първия театър. Този тиран, което значи просто управител, очевидно е човек отворен за подкрепа на изкуствата. Той разпорежда – а вероятно и плаща – да бъдат записани и съхранени поемите на Омир, тази първа тяхна редакция се нарича Пизистратова. Заради пряката подкрепа на тирана за атинските занаятчии и търговци, по целия тогавашен свят се разпространява прочутата гръцка чернофигурна ваза. Но построяването на театъра е може би най-значимото дело на Пизистрат, защото се знае, че когато хората с идеи и талант получат едновременно две неща - място, където да ги развиват и публика, която да им се радва, те започват да творят истински чудеса. Като да измислят чудото на театъра например.
Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис, 00.00
В амфитеатъра, построен от Пизистрат в Атина, около 13 хиляди граждани могат да седнат на местата си върху 67 редици седалки и да гледат, вече по-организирано, онова сатирско безумие, което се случва долу, на сцената. Първоначално то пак става два пъти в годината и пак е посветено на Дионис, но разни умници започват да пишат текстове специално за събитието, намират се актьори, които да играят в пиесите все по-професионално, а за да стане цялата работа още по-интересна, управата бързо се сеща да организира състезание за най-добър писач и най-добър играч.
Състезание с награда, естествено, която още от самото начало предизвиква у публика и участници същите вълнения и възторзи, каквито пораждат у нас днешните „Оскар”-и. А и наградата наистина има такава стойност за древния свят. Та именно в този атински театър се ражда драматургията, тоест, трагедията, комедията и тъй наречените „сатирски игри”. Те имат един и същи произход, но постепенно се разделят в споменатите три направления. Самата гръцка дума трагодия показва пряка връзка със сатирската свита на Дионис. Тя е съчетание от две думи – трагос, което значи козел и оде – песен. Песента на козела.
Така или иначе, само три години след създаването на атинския театър, имаме налице и името Теспис като първия регистриран актьор в света. Не е шега работа, не знам колко голямо его е имал човекът, но наистина е намерил начин да се запише в историята. Обаче като драматург въпросният Теспис е бил слаб, води се на 16 място сред останалите. Но само три са имената на други предтечи на драматургията, които знаем за времето от края на VІ, началото на V век пр. н. е. – Коерилус, Пратинас и Фруниксос. От тях най-известни са достойнствата и бедите на Фруниксос. Той печели първото си драматично състезание между 511 и 508 година. Пръв въвежда в театрален оборот много от митологичните теми, които се използват после от великата тройка - Есхил, Софокъл, Еврипид.
За първи път въвежда също женски образ в пиесите, а пръв посяга и към реален исторически сюжет. Малко неочаквано, женският образ не му носи проблеми – може би защото тогава женските роли се изпълняват от мъже, иначе все някаква история с красива актриса щеше да стигне до нас. Обаче опитът с историческия сюжет, макар да има своето значение за развитието на древногръцкия театър, а и на театъра изобщо, лично за автора има доста лоши последствия.
Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис, 42.05
Някъде през 492 година Фруниксос създава първата в света пиеса с исторически сюжет, озаглавена „Падането на Милет”. Тя е разказ за човешката трагедия, съпровождаща превземането на прочутия град от персите. Тази рана дълго не зараства. Бащата на историята, Херодот, докладва: „Атиняните даваха израз на своята мъка заради падането на Милет по различни начини. Когато Фруниксос написа и представи своята пиеса „Падането на Милет”, целият театър започна да плаче. После авторът бе глобен хиляда драхми, задето разстрои ума на хората, а представянето на пиесата му беше забранено завинаги”. Това са интересни истории, но, за да разберем още по-добре истината за възникването и развитието на театъра в древна Гърция, трябва непременно да знаем още три важни неща.
Първо, тогава той е наистина синкретично изкуство, авторите на пиесите не пишат само текст, а композират и музиката, правят хореографията за танците, скици на костюмите и маските. Второ, тези пиеси са дълги, траят с часове. На всичкото отгоре – никога не вървят по една, а задължително са четири. Тоест, един драматург задължително представя трилогия от трагедии, плюс една сатирска игра за финал на комплекта. И представленията продължават от рано сутрин до късно вечер. Третата важна особеност е, че театърът в Древна Гърция възниква и се развива като обществена дейност. Пиесите не са нещо само за себе си, изкуство за изкуството. Макар самото им възникване да означава загуба на връзката им със сакралното, те бързо се преориентират към темите от общия живот на полиса, в основата им стоят дебати за отношенията бог-човек, за морални принципи, дори за актуални политически решения.
Те са толкова важни за уеднаквяване на хорските представи за общност и отношения, че в един доста дълъг период ходенето на театър в Гърция е платена дейност. Само че не гражданите плащат за входен билет, а градската управа им плаща на тях, за да ходят на театър, да се възпитават там и да обменят идеи за повече или по-малко важните неща в живота.
Ето в каква атмосфера се ражда, живее и се развива като творец Есхил, първият от тримата велики драматурзи на античността, който превърна театъра в истински храм на изкуството и отвори пред него широките порти на човешкото и божественото величие.
Музика от Антична Гърция, Христодулос Халарис, 54.29
