Целта на атентаторите е да разделят света на християни и на мюсюлмани и да избухне война. Ние обаче не трябва да допускаме да бъдем разделени и има само един начин да им се противопоставим – като застанем един до друг. Пакистанецът Саиф Рехман не крие гнева си спрямо терористите в Брюксел. В речника му присъства една-единствена дума за тях – „животни” и добавя, че те погрешно биват назовавани мюсюлмани, щом Коранът заповядва „Не убивай!”
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Саиф Рехман идва в България през далечната 1994 г. За малко, на път за Западна Европа, за да остане тук може би за цял живот. Той е примерен гражданин със състрадателно сърце – донася аристократичния спорт крикет и създава първия клуб, дълги години играе и тренира начинаещите спортисти без пари. През последните години пък учи деца с увреждания на увлекателната игра. Прави го отново безвъзмездно, защото крикетът е в кръвта му и защото не може да се примири да вижда как хората на улицата отвръщат очи от някое различно дете. Иначе има свой пакистански ресторант.
И тъй като Саиф Рехман не е единственият пример за интегрирал се успешно мюсюлманин, не може да се примири да бъде петнено доброто име на хора като него и те да бъдат слагани под общ знаменател с терористите, които се взривяват в европейските столици.
Атентатите в Брюксел се свързват с исляма, но те нямат нищо общо с религията– казва Саиф Рехман. – Дали са извършени от Ислямска държава, от талибаните или от Ал Кайда, те са дело на долни хора, които не заслужават да живеят. Човек, който убива друг човек, според мен не е човек. Самият Коран забранява убийството, както и самоубийството. Мога да изброя сигурно сто точки какво забранява ислямът, но „животните” правят всичките тези забранени неща. Необходимо е да се види къде е проблемът – защо хора, родени в Западна Европа, стават камикадзе. Те са родени там, учили са там, имат местни хора приятели и колеги в университета. И защо се допуска тези младежи да отиват в Афганистан или в Ислямска държава и да се обучават за терористи. Трябва да се обяснява на хората, че те нямат връзка с исляма. Но, за съжаление, заради тези „животни” пострадаха обикновени мюсюлмани мирни граждани.
След атентатите в Ню Йорк от 11 септември 2001 г. Пакистан е дал 70 хиляди жертви на тероризма, припомня Саиф Рехман. В резултат на тази статистика страната му е изработила изключително строги закони и е достатъчно да изразиш словесен тероризъм, за да влезеш в затвора. Според пакистанеца Европа също трябва да въведе безпощадно законодателство, като постави на първо място сигурността на гражданите.
Европа да помогне на мигрантите, които бягат от война в родината си, но и да прояви много бдителност какви хора влизат в нейните държави, призовава Саиф Рехман.
Трябва да им помогнем, но също да имаме предвид, че сред тях може да влязат и „животни”. Трябва да бъдем внимателни – да не се допуска трафик на хора, каналджии, вкарващи нелегално мигранти. Те с пари всичко могат да вкарат. Мигрантите трябва да влизат през границата и да има проверки. Но, за съжаление, повечето от атентаторите са местни хора, младежи, родени вБелгия, Франция, Англия.
В края на разговора ни Саиф Рехман се връща към забавна случка, станала в деня на пристигането му. По това време нямало жълти таксита и той влязъл в една „Лада” с голям буркан. Възхитил се на двамата униформени „шофьори”, само не разбрал защо така настойчиво му крещят и го избутват от колата. В крайна сметка ситуацията се изяснила – бил нахлул в полицейска кола и полицаите не го искали. Днес с насмешка, но и с малко тъга си мисли:
Виж, какви са времената! През 1994 г. човек от третия свят мюсюлманин сам се качваше в полицейската кола, а полицаите не го искаха. А сега политиката е обърната – видят ли човек от третия свят и особено мюсюлманин, полицаите спират и веднага започват да го дърпат в колата.
Саиф Рехман идва в България през далечната 1994 г. За малко, на път за Западна Европа, за да остане тук може би за цял живот. Той е примерен гражданин със състрадателно сърце – донася аристократичния спорт крикет и създава първия клуб, дълги години играе и тренира начинаещите спортисти без пари. През последните години пък учи деца с увреждания на увлекателната игра. Прави го отново безвъзмездно, защото крикетът е в кръвта му и защото не може да се примири да вижда как хората на улицата отвръщат очи от някое различно дете. Иначе има свой пакистански ресторант.
