Това, което сме ние днес е точно напластяване, това е все едно една палитра, която художникът надгражда, за да може да се получи тази картина, която сме в момента, каза пред “Хоризонт“ в предаването “СЪботаж“ доц. д-р Лизбет Любенова от Института по история към БАН, в коментар за народопсихологията на българина и как сме се променили през вековете.
Нашият народ е всъщност пресечната точка на други 25 етноса, и всеки един от тях е оставил нещо от себе си. Като тръгнем от старото тракийско общество, което е било доста елитарно, доста заможно с една невероятна естетика, с чувството за красота и за превъзходство над останалите. Едно робско общество обаче, което категорично разпределя населението вътре на отделни съсловия и там изящността, красотата, елитарността съжителстват с невероятни гладиаторски и всякакви други изстъпления върху населението, което оказва влияние и върху народопсихологията на онези времена.
Към това трябва да добавим онази устойчивост на един славянски земеделски народ, който има изначално чувство за това, че той е свободен, че никой не може да му диктува отгоре, че над него е само небето и никой господар не може да му каже той какво да прави. И стигнем до държава-носителите - онези прабългари, които като вихрогони са долетели тук и са носели онова чувство за свобода и неограниченост с едни много по-демократични нагласи, за да може в тях да видим едно ново държавно творческо начало за един нов ред, нова справедливост и ликвидиране на онези робски остатъци, които има.
Според доц. Любенова проблемът на нашата народопсихология е, че ние до ден днешен не искаме да станем морска държава:
Големият проблем на нашата държавност и до ден днешен е, че ние имаме много морски граници, имало е периоди, когато България е излизала на три морета, но тя никога не е имала собствен флот и не е пожелала да се превърне в морска сила. И може би затова до ден днешен ние никога не сме били велика империя каквато ни се иска да бъдем.
В историята на човечеството има 3 типа народи. Най-ниско стоят земеделските, те са най-консервативни. На второ ниво по-високо са конните народи, защото те са по-мобилни. Държавните обединения при конните народи затова са и нетрайни, защото няма държавен стабилен център и нямат урбанистична висока култура. Но те са завоеватели, те могат да изминат хиляди километри и нашите прабългари са точно такива. Най-отгоре са морските народи, които са като един октопод. Една малка Атина е град-държава, но тя е като хидра, пуска пипала навсякъде и смуче навсякъде, за да обогатява един малък център, който да се превърне в политически елит.
Свободолюбието на славянина е все още характерна черта на българина, смята доц. Любенова:
Това свободолюбие, което носи славянинът, ние и до ден днешен го имаме, друг е въпросът, че има и преиграване. Когато попитали един славянски вожд ще се покори ли на Великата Римска империя той се обръща и казва: „Кой е тоя под слънцето, дето мен ще ме командва, над мен е само Господ и нищо повече“. Това е езическото самочувствие, което не отговаря нито на военната сила на противника, нито на нищо, едно изрепчване, което ние имаме до ден днешен.
Старите българи са познати с това чувство за достойнство, че той малко говори, но слуша повече противника. Но когато каже дума, когато обещае нещо, дори да види че е сбъркал, той не желае да се отмята от думата си, защото думата за него е като хвърлен камък.
Проблемът с нашата вяра е свързан с 5-вековната липса на собствена църква:
Ние 5 века не сме имали собствена църква, 5 века сме били под една чужда духовна власт, която определено не е работила в интерес на българския народ – нито е движела просветно дело , нито някакви морални ценности.
Когато ти имаш векове наред едно духовенство, с което не се родееш, не го разбираш, нито по език, нито по манталитет, то те ограбва. Ти виждаш в него един враг. Това е нормално. И българският народ се свива малко в дома си и запазва една вяра на битово ниво. 
Ние в момента може да сме лаическа държава, част от българите може да сме откровено атеисти, но онова, което неизменно присъства, е кодираното в поведението ни от векове наред не просто християнско минало, а в частност православно минало. Това коментира доц. д-р Веселина Вачкова – автор и съавтор на редица книги, последната от които „Мистерията на българските църковни стенописи“. Според нея една от най-интересните ни характеристики е да се питаме защо сме такива:
Ние се критикуваме страшно много, защото очевидно имаме някаква много висока себеоценка. Откъде идва тази себеоценка? Става дума за едно наследено от православното ни минало схващане на народа като избран народ. Избраният народ има една особеност и това е чувството за уравниловка в народа.
В България има два варианта грехове – едните грехове са греховете на властта, това са най-големите грешници, тези, които първо са завличани и то с приоритет към Ада. И после имаме един бордюр с обикновените човешки грехове, които имат всички хора. Тоест има едно много сериозно разделение между това какво може обикновеният човек и какво не може да прави. Нещо, което действително е особеност на православието.
Според доц. Вачкова иконографията на Серафим Соболев е силно смущаваща:
Защото имаме двама големи светци, които са свързани със София – единият е Свети Йоан Рилски, а другият е едва ли не Св. Серафим Софийски. Тоест има опит за налагане на една двойна памет, на една двойна традиция на изместване на единия образ, тъй като Св. Йоан Рилски е на заден план и много по-малък. Нещо, което действително е силно манипулативно.
Доц. д-р Лизбет Любенова допълни:
Ние този дебат го водим вече от доста време с руски колеги историци и аз мисля, че те трябва да осъзнаят нещо много просто – да спрат наистина да ровят личността на Серафим Соболев, защото могат да излязат още по-ужасни неща, които те не подозират. В личността на този човек има наистина ужасни неща.
Относно качествата на българката през годините, доц. Любенова разказа:
Това е образ, обрисуван от чужди пътешественици, които са минали през османския период от 15-ти до 19-ти век. Там българската е обрисувана с погледа на един европеец, той я преценява първо като външност, после като естествена красота – не е гримирана, неподправена, с хубавата коса, дългата плитка. Това, което са видели чуждите пътешественици, е нещо, с което ние може да се гордеем - тази красота на българката и тази инициативност.
Целия разговор чуйте в звуковия файл.
