Фичърът на Милан Огнянов следва реално случила се история от сериозна дистанция във времето. Връщаме се в развития социализъм, когато двама приятели от двете страни на желязната завеса, при това намиращи се и на два различни континента, и двамата отдадени, влюбени и направо побъркани по джаза, си пишат писма. Дълги, подробни писма, някои от които по 16 страници. Писма, в които се говори за социализма с човешко лице, за нещата в България, които я се оправят, я не, за работата и печеленето на насъщния, за любимата музика, музикантите наоколо, новите хора и старите приятели, които си отиват от живота един по един, и пак за любимата музика и нейните предизвикателства. Единият е Милчо Левиев. Другият – Хъмфри. Зад името Хъмфри се крие прекрасен добър приятел, джазмен и джазпропагандатор, когото навремето наричали Паисий Хилендарски на джаза. Цялото му име е Румен Петров. Кореспонденцията на Милчо Левиев и Хъмфри е запазена и много години по-късно, през 2002 г., кинорежисьорът Милан Огнянов направи тази документална продукция, като използва текстовете на писмата, актьорското четене на Богдан Глишев, за да превърне старите писма в аудио, а също така направи и поредица нови записи с Милчо Левиев.
В историята участва и още един добър стар приятел и духовен брат Емил Попа, Емил Бояджиев, с когото Милчо Левиев живее дълго в Германия. Ето какво пише Емил Бояджиев в едно от писмата си от 1971 г.: Смятам да напиша есе върху проблема „писането на писма“. Сега би трябвало да кажа, каквото казах, – а именно, че ние, аз и Милчо – не-млечният брат пишем писма, за да бъдем международно спасени. И това е нашето днешно състояние, а може би сме наели стаи пред централната германска поща несъзнателно… но и двамата съзнателно забелязахме този факт на сегашната ни ситуация, която ние разбираме буквално като ситуация отвъд доброто и злото.
