През юни 1968 година светът е озвучен от песента Born to be wild, „Роден, за да бъде див”, или както предпочитат някои да го превеждат – Роден, за да бъде свободен”, на група Степънулф. Тя е канадско-американска, но името и идва от заглавието на една немска книга, която по онова време вдъхновява хипи-поколението за голямото търсене на себе си – Steppenwolf, „Степният вълк”. Неин автор е Херман Хесе.
Независимо, че тогава той е мъртъв вече 6 години, а основните му творби са издадени преди повече от 25, Хесе сякаш е жив и продължава да се вглежда в звездното небе над главата си и в гъстата кал под краката си, да задава правилните въпроси, да търси центъра между близкото и далечното, да балансира между човек и хора, да жонглира между материята на духа и духът на материята. С други думи – с цялата си изтънчена чувствителност, подсилена от цялата писателска мощ, до която сам успява да достигне, защото това не се учи в училище, Хесе пресъздава поне няколко тона от онази първична музика, която ражда всичко. „Под щастие аз разбирам нещо напълно обективно – самоцелността на битието извън времето, вечната музика на света, онова, което други наричат „хармония на сферите” или „усмивката на боговете”.
Този идеал, тази безкрайна музика, тази пълнозвучна вечност, е чиста и съвършено настояща. Тя няма нито време, нито дом, нито история, нито после”. Така в знаменитата си книга „Игра на стъклени перли” самият Херман Хесе ни изсвирва няколко тона от музикалната тема за раждането, съществуването и смисъла на света. И докато с характерния си кротък маниер обсъжда най-величавите човешки и божествени въпроси, той невинно ни подсказва, че този свят може би наистина е роден, за да бъде див. Или поне – за да бъде свободен.
Стълбовете на вечността, Заглавна тема
Херман Хесе е писател, според когото търсенето на пътя към самия себе си минава през осъзнаване на факта, че точно противоречията на човека, всъщност го правят едно цяло, а не го разделят вътрешно. Тези противоречия често са страшни сами по себе си, а сближаването и свързването им е процес мъчителен, но и вдъхновяващ - неговите инструменти са изкуството, науката, медитацията. Има и още един, който критиката рядко отбелязва като пълноправен инструмент – смъртта.
Да, наистина, да се сдъвчат по този начин, в две-три изречения, всички сложни мисли, през които писателят Хесе преминава и всички мъчителни стъпки, които прави, за да стигне дотук, звучи много просто, дори грубо. Но го казвам така, за да сме съвсем наясно доколко противоречията и опитът за тяхното сближаване са дълбоко заложени в самия човек Херман Хесе. Той е роден в немско семейство, което обаче изглежда по-скоро като сглобено по някакъв чудодеен начин от напълно различни хора. Баща му, Йохан Хесе, е от северо-изтока, немец от Естония, тогава част от руската империя.
Той дори има руски паспорт, а покрай това самият Херман Хесе се ражда двоен гражданин – руски и немски. Бащата има славянски примеси в рода си, носи друга чувствителност, разказва други детски приказки, спомня си други хора и друга общност, която живее по други правила. „Той винаги изглеждаше като някакъв много учтив, много отчужден, много самотен и малко разбран гост” – описва го по-късно Хесе. Всичко е така различно от онова, което идва от страна на майка му, Мария Гундерт. Тя се ражда и прекарва първите години от живота се в Индия, но произходът на нейното семейство е от юго-западна Германия, с френски и швейцарски връзки в рода. Общото между всички родители, роднини, познати и непознати баби и дядовци на Херман, е, че в един или друг момент от живота си те са мисионери на пиетизма в Индия.
Пиетизмът е може би най-значимото течение в лутеранското протестантство, което възниква през ХVІІ век и има множество религиозни отзвуци в целия западен свят. Думата пиетизъм идва от латинското pietas, което означава “благочестие”. В случая става дума за религиозна общност, която издига в култ нравственото поведение, благочестието и смирението, като отрича светските забавления и всякаква църковна обредност. Както вероятно се досещате, още от съвсем малък Херман Хесе с всички сили и средства се противи на ограниченията, наложени от религията на родителите му и расте колкото с тях, толкова и въпреки тях.
Стълбовете на вечността, Заливът на неподчинението, 2.29
В едно писмо до съпруга си Йохан, майката на Херман Хесе пише: „Малкият има много живот в себе си, невероятна сила, мощна воля, а за своите едва четири години – и изумителен ум. Как ще успее да съчетае всичко? Това наистина ме мъчи, тази вътрешна борба срещу тираничния му темперамент и страстната му турбулентност. Бог трябва да оформи този горд дух, за да стане той благороден и прекрасен – но аз изтръпвам при мисълта в какво може да се превърне този млад и страстен човек, ако възпитанието му е погрешно или слабо.”
Нещата обаче се влошават и в един момент, като си дават сметка, че не могат да се справят, родителите му дори смятат да дадат малкия Херман на чужди хора, за да го възпитават. Въпросът е решен, когато детето тръгва на училище и заради поведението си се мести от интернат в интернат - но отговорност за възпитанието му вече имат училищните власти. А малкият Херман продължава да води своите наистина страшни битки. Основната е с родителите – той не иска да бъде пиетист, защото обича целия живот, не само част от него. Води битка също с училищата, през които минава, защото още на 12 вече знае, че ще бъде поет. Не, не просто иска да бъде поет, както децата искат да станат пожарникари, сигурен е, че ще бъде, че това е неговият път. Но никъде няма училище за поети, а друго той не иска, защото другото може да си го учи и сам.
Училището за него е затворен и сив свят, много по затворен и сив от онзи, в който момчето живее например покрай дядо си Херман Гундерт, доктор по философия, човек, който говори около 15 езика, издател и бивш мисионер на Изток. Домът му е пълен с книги, които той с удоволствие дава на внука си да чете, пълен е с екзотични предмети, които можеш да разглеждаш и опознаваш цял живот, пълен е със странни гости, обвити в дрехи от далечни земи и мълвящи непознати слова. Това го няма в никое училище. Отчаян от битки, когато е на 15, Хесе си купува пистолет и отива в полето да се застреля. Не успява и за известно време интернатите се заменят със специализирани клиники.
Стълбовете на вечността, Dyrford, 5.37
Още много други противоречия, които се опитва да превърне в хармония, преживява Херман Хесе в дългия си живот. Неговата нагласа да възприема човека като основна ценност постоянно влиза в битка с характера на епохата, в която живее. Това е епоха, през която масите все повече превземат властта – не само политическата, но и властта в културата, в мисленето, в морала, налагат стандарти и изисквания, които са обидни за всеки истински творец, а и за всеки нормален човек. Нищо различно от сегашното състояние на нещата, разбира се, но се оказва, че ние, европейците от втората половина на ХХ век, родени и расли след Втората световна война, някак по-лесно приемаме упадъка за естествен процес.
Може би защото сме закърмени с този упадък, може би защото сме по-цинични или по-добре владеем иронията. Много може да са причините, но е факт – класическите, изтънчени и елитарно възпитани поколения от края на ХІХ век, онези, отпреди Първата световна война, забележимо по-трудно се справят с това хладнокръвно да гледат как светът им се руши не само отвън, но и отвътре. Като споменах за двете световни войни, трябва да кажа също, че за пацифист не само по чувство, но и по мисъл, какъвто е Хесе, със сигурност войните са особено мъчителен период. Представете си – това са времена на ужасна физическа и интелектуална касапница, в която крещящите ненормалници се изтъкват като истински патриоти, а призоваващият за хуманност и разум интелектуалец е национален предател.
Едно от лекарствата, които Хесе опитва сам да вземе, а и да препоръча на другите, и заради което през 60-те хипитата го смятат за свой гуру, е съчетанието на Запада с Изтока. Биографите твърдят, че в неговата лична библиотека една до друга стоят „Тъй рече Заратустра” на Ницше и „Дао дъ дзин” на Лао Дзъ. Самата идея на писателя обаче, пренесена в реалността, често се интерпретира доста превратно. Това не е идея за сливането на тези два толкова различни свята, за разтварянето им един в друг или за надделяване на единия над другия – така абсолютизират нещата хипитата и това им носи поредното огромно разочарование, дори се оказва стъпка точно към пълния им провал. Хесе има предвид нещо много по-деликатно, нещо като вплитане на елементи, подходи, някои идеи от Изтока в западния живот и мислене – например медитацията като начин човек да забави темпото и да се научи повече да се вглежда в себе си. Или даоистката идея за Пътя, който трябва да изминеш между себе си и себе си, за да откриеш себе си. Такива неща.
Иначе самият писател още след пътуването си през 20-те години в Индия, добре разбира, че възможността да се хармонизират Изтокът и Западът извън света на идеите, практически не съществува, че вече е утопия. И оттам нататък в книгите му всички източни елементи, дори в роман като „Сидхарта”, чието действие се развива изцяло в Индия, са всъщност само атмосфера, декор, на фона на който писателят разисква и развива идеи.
Стълбовете на вечността, Inn A, 35.55
