Дилън Бърчет живее в Сарасота, Флорида и прави музика под името Skittish Arm. Този септември той идва в България за пръв път, за да работи по няколко различни проекта, и за наше щастие – да представи музиката си на живо. Това ще стане в Чешкия център този петък, на 18 септември от 20.00ч., в рамките на съвместния концерт на Amek и Alarma Punk Jazz, на който ще бъдат представени още музиката на Dayin и съвсем новия проект на британеца Тим Холхаус Raeppen.
А с Дилън Бърчет си говорим за любовта към лентата, за аудиокасетите като дневник и за това как 50 души на концерт с експериментална музика са голямо постижение...
В края на седмицата си в България и ще свириш в София под името Skittish Arm – твой сравнително нов, но и доста продуктивен проект. Кажи ми повече за него – за целите, концепциите и за мястото му в живота ти...
Не го създадох с кой знае какви цели или идеи. Смятам, че нещата трябва да започват без определени очаквания – просто да видиш какво ще излезе. В момента Skittish Arm се е превърнал в нещо като мой дневник, някакъв вид терапия. Правя музика всеки ден, записвам всичко, което чуя и ми се стори важно, снимам местата, на които ходя. Когато всички тези елементи се натрупат, започвам да виждам връзките между отделните теми. Това ми помага да разбера как и защо съм се чувствал по даден начин и какъв е източникът на тези емоции.
Защо лента в 21-ви век? Защо не дигитални семпли на компютър?
Предпочитам да записвам loop-ове на лента – на аудиокасети, защото така те живеят по-дълго, отколкото дигиталните файлове. Моята музика е тясно обвързана с определени моменти от живота ми и начина, по който съм се чувствал тогава. Тези спомени се променят, когато си ги припомням. Когато пътувам с касетите си, свиря на концерти или правя музика вкъщи, лентата бавно се разпада и записаният материал се променя. До такава степен, че вече не пресъздава това, което съм искал, когато съм ги записвал. Тогава спирам да ги използвам. Лентата се превръща във форма на медитация или контрол. Това ми позволява да си взаимодействам със спомените и емоциите си без да бъда погълнат от тях, да ги осъзная и проникна в тях по много по-безопасен начин. А дигиталните файлове не „растат“ и не се променят. Не виждам много удобство в това.
Издаваш музиката си на ръчно боядисани касети. Колко годишен си и израснал ли си с уокмен в ръка?
На 22 години съм. В детството си никога не съм притежавал уокмен, но когато бях малък, родителите ми винаги пускаха касети в колата, докато пътувахме. Аналоговата музика, записана на дискове, винаги ми е звучала неестествено. Затова все повече и повече смятам, че CD-тата са просто някакъв обект, а не източник на музика. Моите намерения са да издавам музика на колкото е възможно по-акузматичен формат, така че аудиокасетите са най-подходящия избор.
Имаш ли други активни или минали проекти?
В момента се занимавам само със Skittish Arm. Преди това съм свирил и в разни други групи, но никога не сме излизали извън Южна Флорида.
Идваш в София не само за концерта в Чешкия център този петък, но и за да работиш по един друг доста интересен проект. Кажи ми повече за него, за процеса и човека, с когото работиш. Кога и къде ще можем да видим/чуем резултата?
Работя по една инсталация заедно с българския артист Джулиян Чехирян. Тя се занимава с трансформацията на телата на българите в повърхност за изразяване на лично нещастие и екзистенциална криза. Процес, който продължава от 1950 г. насам. Тези човешки тела изразяват себе си симптоматично – в социален и институционален контекст, създаден от отричането на конкретни терапевтични среди, рамки за сравнение и културни и лингвистични възможности за изясняване на това, което всъщност се случва с личността. Инсталацията симулира психиатрична консултация – в най-стандартната й форма от комунистическия режим в България. С други думи – типът диагностична сесия, до която българите са имали достъп в диспансери, поликлиники и общи болници. Процесът на писане на музика за инсталацията досега беше доста директен. Джулиян ми изпрати сториборд, в който уточни наратива на проекта и аз просто следвах „историята“ с музика, която се вписваше в атмосферата. Редовно му изпращах фрагменти по мейл или в Soundcloud, слушахме ги заедно и обсъждахме кое работи, кое не, за да можем максимално добре да напаснем музиката по наратива. Инсталацията ще бъде представена на 24 септември в Червената къща, София.
Ти си правил още едно произведение за инсталация, наречено Chokehold. Защо смяташ, че твоята музика е подходяща за подобен тип творби?
Смятам, че музиката ми успява да засили атмосферата, която авторите са искали да постигнат, без да надделява над тяхната работа или да налага други идеи и смисли.
А това на обложката е църквата „Александър Невски“ в София нали?
Да, тя е. Джулиян ми изпрати тази снимка, докато работех по музиката за Chokehold, защото в тази инсталация религиозните теми бяха доста засегнати. Затова и в крайна сметка използвах снимката като обложка на произведението.
Имаше тази идея (и все още я има), след като приключат соловите ви сетове на 18 септември, да свирите заедно с всички участници в концерта. Импровизираш ли често – сам или с други музиканти, или по-скоро композираш музиката си и я изграждаш наново по време на концертите си?
По-скоро второто, но пък повечето идеи за тези композиции се раждат, докато импровизирам вкъщи. В предишни проекти съм го правил и на живо доста повече, така че съм „за“ тази тройна колаборация на 18-ти.
Концертите с експериментална музика в София са считат за супер успешни, ако се появят, да речем, 50-тина души. Как е тази сцена в твоята част от света?
Експерименталната сцена в Сарасота е доста малка, така че и тук 50 души на концерт си е постижение. Сцената в Сейнт Питърсбърг или Маями е доста по-голяма, но не стигам до тези места много често.
Какво друго има в живота ти освен музика?
Честно казано, не много.
Препоръчай ни нещо, което трябва да чуем, прочетем или видим, нещо, което те е взривило?
Moldflowers на Грег Горлен, „Дни на безумство” на Уон Карвай, Tales From Moominvalley на Туве Янсон.
