Френският аристократ Алексис дьо Токвил е странна птица. Цял живот той се занимава с политика, но като човек на мисълта, а не на действието, далеч по-известен и успешен е в теоретичните разсъждения, отколкото в практическата реализация на идеите.
На мен лично ми допадна също откритият от него принцип, че колкото повече хората в дадено общество вървят по пътя на благоденствието, толкова повече са недоволни от положението си. Давам си сметка, че в много от визиите на Токвил има паралели със ставащото в българското общество напоследък. Само не мога да разбера защо той, като човек, който стои в основата на модерната социология и политология, не е толкова добре познат на българската публика, колкото би трябвало да бъде.
Луиз Фаренц, Трио за кларинет, виолончело и пиано
Алексис Шарл Анри Клерел дьо Токвил е роден през 1805 година в Нормандия. Както сочи името, произхожда от аристократично семейство. Корените на фамилията са дълбоко назад във времето, поне около седем века. Негови предци през 1066 година са участвали в битката при Хейстингз, с която Вилхелм – или Уйлям – Завоевателят превзема мъгливия Албион и начева създаването на днешна Великобритания.
Говорим за аристокрация така силно свързана с монархията, че прадядото на Алексис плаща с живота си, задето защитава крал Луи ХVІ пред Конвента. Баща му и майка му пък едва отървават гилотината през 1794, спасява ги само Термидорианският преврат срещу Робеспиер. За ранното детство на Токвил не е известно много, семейството живее в Париж, но бащата работи като префект на различни места, затова през повечето време отсъства. На 16 години младежът учи философия в Кралския колеж в Метц. Твърди се, че точно тогава започва да изпитва все по-силни съмнения за ролята на аристокрацията в управлението на страната и преживява дълбока криза на религиозните си възгледи, която му оставя отпечатък за цял живот. На 18 Алексис се връща в Париж и учи право, а после пътува из Италия и Сицилия.
През 1827 година баща му получава от Шарл Х титлата „пер” и е назначен за префект на най-влиятелната френска община – Версай. Алексис дьо Токвил пък заема магистратско място в местния съд. От тази позиция той започва да вижда съвсем ясно поне две неща – първо, че в обществен план упадъкът на аристокрацията е неизбежен и второ – че в личен план също така неизбежен е неговият собствен упадък, ако продължава да работи като юрист. Токвил се опасява, че постепенно ще се превърне в буквоядец, който не вижда света около себе си.
Луиз Фаренц, Симфония №3
Колебанието на Токвил по отношение на бъдещето не продължава дълго, той скоро се ориентира към политиката. По време на тъй наречената Юлска революция от 1830 година Шарл Х абдикира и на трона му сяда братовчед му Луи-Филип. Това не е само личностна подмяна обаче. Така пада династията на Бурбоните, заменена от династията на Орлеаните.
В следващите години се подриват устоите на конституционната монархия и властта все повече минава в ръцете на тълпите, за да се стигне и до метежа от 1848. В тази ситуация бащата на Токвил е лишен от званието „пер” и от поста си, а Алексис, който по принцип поддържа Бурбоните и презира новия режим, се чувства несигурен. В същото време той вижда, че Франция все повече върви към демократизация. На неговия език това значи – управление на широките маси за сметка на елита. За да проучи по-добре какво означава това и какви ефекти могат да се очакват, той обръща поглед към Америка. Токвил си урежда командировка и заминава за САЩ със задача да изучи затворническата система в тази страна.
Той обикаля девет месеца из американските щати, но проучва не само – и дори май не толкова - местата за наказания, колкото принципите на американската демокрация изобщо. Тя му харесва, но не му затваря очите за недостатъците си. Като се връща във Франция, Токвил пише знаменитата си книга „Демокрацията в Америка”, която веднага постига огромен успех, преведена е на много езици и става настолно четиво за всички изкушени от политиката. В САЩ Токвил вижда силния порив към свобода и равенство на хората там, отчита движещата сила на индивидуализма и по-особената - в сравнение с европейската - форма на собственост, харесва почти пълната липса на централна власт и посочва федерализацията като щит срещу евентуалната диктатура. В същото време отчита и потенциалните заплахи, които се съдържат в самите тези семена на демократичното общество. В чисто политически план, това е тъй наречената от Токвил „тирания на мнозинството”.
Терминът в този си вид е използван за първи път точно от него и означава – налагането на решения, които поставят интересите на обществото по-високо от интересите на индивида, равнозначно на тирания. Като отрицателни страни на американското общество Токвил отчита също прекаления култ към материалното преуспяване, ръстът на изолация и отчуждение сред хората, упадъкът на изкуството, доколкото в САЩ липсва аристокрация, традиционният негов поръчител и основен консуматор. „Въздухът тук е пропит с користолюбие и човешкият мозък, откъснат от удоволствията, свързани със свободната игра на въображението и с умствения труд, не се практикува за нищо друго, освен за гоненето на богатство” – пише Токвил.
Луиз Фаренц, Нонет, оп. 38
Първата част на „Демокрацията в Америка” излиза през 1835 година, а втората – пет години по-късно. Тя обаче, освен в Англия, другаде не среща чак толкова радушен прием. Може би защото в нея се развиват и доста по-песимистични визии на Алексис дьо Токвил за бъдещето на американската демокрация.
Той смята, че всеобщото избирателно право и свързаният с него диктат на широките маси постепенно ще доведат до унищожение на свободата, до засилване ролята на държавата, до политическа индиферентност на индивида и съответно – до стремеж на гражданите да търсят и получат политическа опека, а не да развиват свободното си самоуправление. Разбира се, някои процеси в САЩ не се развиват точно по начина, по който прогнозира Токвил, но той все пак е фундаментален автор по отношение на американското общество и политика.
Неслучайно през октомври 2011-та, когато получи престижната френска награда „Алексис дьо Токвил”, Збигнев Бжежински, може би най-известният политолог на нашето време, заяви, че „за да разбереш Америка, трябва да си чел Токвил, който още преди 175 години прогнозира потенциалните заплахи за американското общество”. Много интересен е също паралелът, който Токвил прави между американското и руското общество. Безпощадно точно той анализира драстичните разлики между тях, като казва: „Американците, опирайки се на свободата като основен начин на действие, на принципа на егоизма и здравия смисъл, постепенно завоюват и цивилизоват своя огромен континент, преодолявайки естествените прегради в стремежа си да изградят силна американска демокрация. На свой ред, руснаците, с робска покорност, използват като основен начин действие меча на воина под командването на един човек за овладяване на своя континент”.
Луиз Фаренц, Air Russe Varié, Op.17
Изглежда годината 1835, когато излиза първият том на „Демокрациата в Америка”, е наистина добра за Алексис дьо Токвил, защото той прави и друга щастлива за себе си стъпка – жени се за англичанката Мери Мотли.
Прави го против волята на семейството си и предизвиква скандал, защото, както смятат аристократичните роднини, Мери е с по-ниско потекло от необходимото. Двамата обаче се обичат и живеят добре заедно до смъртта на Алексис през 1859. После Мери изгаря всички писма на съпруга си, но единственото, което случайно оцелява, говори, че студеният в обществото Токвил е топъл и любящ съпруг.
В следващите 16-17 години след сватбата с Мери, Алексис дьо Токвил се набърква в реалната френска политика и, макар да заема различни постове, включително за малко е външен министър, не постига практически никакъв успех, а идеите му, например за промени в Конституцията, не се възприемат изобщо. В политически план той върви от либерализъм към консерватизъм, но през 1851, след декемврийския преврат на Луи-Наполеон Бонапарт влиза в остър сблъсък с него и, след като прекарва известно време в затвора, се оттегля в имението си.
В годините до 59-та, когато умира от туберкулоза, Алексис дьо Токвил пише другата си много известна книга – „Старият режим и революцията”, но така и не успява да я завърши. Малко съм изненадан, че, толкова години оттогава, а все още не сме получили от него нов ръкопис, който да описва демокрацията на небесата и опасностите, пред които тя е изправена.
Луиз Фаренц, Air Russe Varié, Op.17
