Густав Малер е композиторът, който хвърля мост между мелодичния романтизъм на ХІХ и атоналния модернизъм от началото на ХХ век.
Густав Малер, Симфония №2 в до минор, Възкресение, част 1
Густав Малер е роден през 1860 година в еврейско семейство от източна Бохемия, тогава провинция на Австро-Унгария. Бащата на композитора е бедняк, който със собствени усилия се издига до средната класа. Първо той става кочияш, после започва разносна търговия на алкохол, захар и домашни изделия. Вече 30-годишен, жени се за доста по-млада жена, дъщеря на производител на сапун. Тя цял живот не го обича, но му ражда 14 деца.
Густав е малък, когато семейството се мести в Ихлава. Там бащата купува таверна и момчето израства с разнообразната музика, която се свири в нея. Самият му баща е музикален човек и насърчава интереса на своя син. На 6 малчуганът се научава да свири на пиано, а на 10 дава и първия си концерт. През 1875, когато е на 15, Малер постъпва във Виенската консерватория, която завършва три години по-късно, но без очаквания сребърен медал, който гарантира сериозни ангажименти веднага. После се записва и във Виенския университет, където една година слуша лекции по литература и философия, задълбава в текстовете на Шопенхауер и Ницше.
Биографът му Джонатан Кар пише за този период - „главата му е пълна не само със звука на чешки групи, тромпетни призиви, маршове, с хорали на Брукнер или Шубертови сонати. Тя пулсира с проблеми на философията и метафизиката”. В резултат идва първото му голямо музикално произведение – драматична кантата с прекрасното заглавие „Песента на плача”. Както твърдят критиците, тук все още могат да се видят някакви остатъци от влиянието на Вагнер и Брукнер, но в основната си част кантатата е „чист Малер”.
Малер, Песента на плача, 2.25
Като диригент Густав Малер започва своята кариера през 1880 година, когато е на 20, в малък оперетен театър на курортно градче близо до Линц. Първият му професионален ангажимент е на следващата година в Лайбах, днешната словенска столица Любляна. После се мота малко из Виена и получава договор за „музикален и хоров директор” в Касел, Германия. Въпреки гръмката титла, той е подчинен на театралния капелмайстор, който пък не го харесва и му вгорчава живота. Все пак тук Малер вече демонстрира възможностите си, като дирижира цели опери и други големи творби.
За късмет, в Касел идва прочутият диригент Ханс фон Бюлов, харесва го и Малер става негов асистент, покрай което пък получава шестгодишен договор за престижната Лайпцигска опера. Само че договорът започва от 1886-та, а дотогава той отива в Новия немски театър в Прага. Това е малко неудачно време и място. Вълна от възраждане на чешкото самосъзнание залива Прага и погледите са в Новия чешки театър, докато Новият немски запада. Малер прави каквото може, за да повдигне авторитета му и дирижира водещи немски композитори като Моцарт и Вагнер, но преживява и конфликти с оркестъра и колегите си заради изключително авторитарния си стил.
В Лайпциг Малер сякаш доразвива уменията си да изпада в неприятности. Музикантите от оркестъра го наричат диктатор и се противопоставят на тежкия график за репетиции, който той налага, с аргумента, че няма нужда да репетират неща, които вече знаят прекрасно. В същото време обаче тук Малер добива истинска слава, като представя целия Вагнеров цикъл „Пръстенът на нибелунгите”. Конфликтите все пак натежават и, като се оглежда за нова работа, той научава, че Кралската опера в унгарската столица Будапеща прави конкурс за диригент. Явява се и печели, с което сякаш завършва първата част от величествения му диригентски поход из Европа.
Малер, Lieder eines fahrenden Gesellen, 1.04
Това е част от цикъла „Песни на странстващия калфа”, който Малер композира още в Касел, докато върти любов със сопраното Йохана Рихтер. Малко по-късно мелодии от цикъла са вплетени в неговата Първа симфония. Тя е завършена през 1888-ма, година, която се води за начало на първия силен творчески етап на Малер – композитора. Този етап е най-дълъг, завършва през 1901-ва, през следващите 6 години е най-интензивният среден период, а накрая и най-елегичния – от 1907-ма до смъртта му през 1911-та.
Така или иначе обаче, цялото това развитие започва именно от Будапеща, където, освен всичко друго, Малер представя и своята Първа симфония. Начинанието е провал. Както пише един критик, „ентусиазмът на публиката след първата част бързо се превърна в звукова опозиция след финала”. Не само това обаче е причина Малер да се махне от Будапеща. Там той идва предимно с немски репертоар, но среща съпротива сред местната публика, която иска да слуша най-вече унгарска музика. Спасява го нов договор с Хамбургския градски театър. Там Малер поставя Вагнер, включително „Тристан и Изолда” и „Танхойзер”. Огромен успех постига с премиерата на „Евгений Онегин”.
Чайковски, който сам присъства на събитието, определя диригентския стил на Густав Малер като „поразителен”. Този стил обаче не го спасява от провал на Първата симфония и в Хамбург. Слава на композитор Малер започва да придобива чак две години по-късно, когато представя в Берлин Симфония №2.
Малер, Симфония №2
Малер изкарва в Хамбург няколко години, но и там му е тясно, гледа към Виенската императорска опера. За целта той използва влиятелни приятели и през 1897 най-после успява. Следващите 10 години са време на пълно творческо щастие за него, той се разгръща изцяло и като диригент, и като композитор. Малка подробност - докато още се подготвя за Виенската опера, евреинът Малер приема католицизма.
Днес може би не бихме одобрили този негов опортюнизъм, но трябва да се има предвид в какво време и общество живее той. Още от рождението си Малер е двойно дискриминиран – първо, защото е евреин и второ, защото е немскоговорящ евреин в чешка среда. Еврейският произход, крехкото здраве, споменатият вече авторитаризъм при управлението на оркестъра, както и твърде енергичният му стил на дирижиране, който масово се възприема като поза, му носят цял живот подигравки в салоните, карикатури в пресата, а и по-сериозни неприятности. Малер например е човек на дългите депресии, от които така и не намира покой, въпреки сеансите при самия Зигмунд Фройд.
За това спомагат и безкрайните проблеми в любовта. През първите 40 години от живота си композиторът е известен с поредица скандални връзки, предимно с млади оперни певици, с които работи. През 1901, когато е на върха на славата си като диригент на Виенската опера, той се запознава с красавицата Алма Шиндлер. Всъщност запознанството им е трудно – отначало тя не иска да го среща, заради скандалната му слава. Чисто кокетиране, впрочем, защото самата Алма пък изобщо не е свенлива девойка. Само на 22, тя вече е опитала сладостите на любовта с някои от най-известните хора на изкуството във Виена - художника Густав Климт, театралния директор Макс Буркхарт, композитора Землински. Много бързо обаче Малер превзема Алма, двамата се женят, имат две деца, но съвместният им живот е пълен със страсти и противоречия. Той забранява на Алма да композира с мотива, че един композитор в семейството стига. Тя пък за сметка на това си намира любовник – известния архитект Валтер Гропиус.
Работата се разкрива и Малер е изключително нещастен. Вода в мелницата на депресиите му налива смъртта на едната му дъщеря. По това време, освен семейните проблеми, напрежението във Виенската опера също вече е прекалено силно и затова композиторът се впуска в своето последно диригентско приключение – през 1908 година отива в Ню Йорк, първо в Метрополитен, а после и в Ню-Йоркския симфоничен оркестър. Преди да замине за САЩ той се сдобрява с жена си и тя идва с него, но връзката и с Гропиус продължава тайно. Тази тайна Малер изглежда никога не научава.
Въпреки това животът му е помрачен от хроничната сърдечна болест, от която страда и която в края на краищата го убива. Най-известната му творба си остава Симфония №8, чиято премиера Малер дирижира в Мюнхен само няколко месеца преди смъртта си и с която най-после постига отдавна мечтания триумф на композитор, по-голям от триумфа му на диригент.
Малер, Симфония №8
