Бохем и женкар, темерут, голям инат, и още по-голям черногледец, човек, който непрекъснато флиртува със смъртта и може би самоубиец, а в същото време – предан приятел, любовник от класа, страхотен пилот, дълбок мислител и велик писател. Всичко това и още много е Антоан дьо Сент-Екзюпери.
Той далеч не се побира в образа, който мнозина имат – бял магьосник, безнадежден романтик, почти светец, нещо като материален носител на крехката душа, описана чрез Малкия принц. Обаче по една точка всички сме съгласни – независимо дали пише, прави любов или обикаля света, Екзюпери лети. И няма значение дали лети просто от любов към небето или защото иска поне за малко да се махне от земята. Важното е, че го прави – при това не като работа, не като хоби, а като творчески процес.
Рейнбоу, Астрологът
Антоан дьо Сент-Екзюпери живее 44 години, 22 от които лети. За да опиша профила му на летец ми трябва нов оксиморон, но засега ще кажа, че като пилот той е толкова страхотен, колкото и жалък. Аз поне не бих му поверил живота си, защото огромна част от полетите му, особено в по-късните години, с по-съвършени самолети, завършват по корем на земята. Той се измъква буквално десетки пъти изпод поредния строшен самолет. Да, в същото време Екзюпери е голям късметлия - повечето пъти се измъква леко, без драскотина.
Има, разбира се, и инциденти, при които е здраво натрошен – но в крайна сметка остава жив. А какво е обяснението за тази двойственост в битието му на пилот? Екзюпери се учи да пилотира през 1921-22 година, когато самолетите са твърде допотопни, почти без контролни уреди, това са машини със силово управление, при което авиаторът е като магьосник. Скоро след това има бум в авиационната техника, през 30-те самолетите са усъвършенствани и далеч по-лесни за пилотиране. Антоан дьо Сент-Екзюпери, който вече се е превърнал в истински въздушен ас с аеропланите от Първата световна война, буквално ненавижда тази промяна, пилотирането му изглежда прекалено лесно, той постоянно се разсейва, заради което пък катастрофите идват една след друга.
Добре че най-често лети сам и никога не става причина да загине човек заради негова пилотска грешка. Освен, може би, ако той самият наистина съзнателно се е разбил накрая, каквато е една от версиите за изчезването му. Но това пак би било не негова грешка, а реализация на силната му суицидна склонност, която носи цял живот.
Рейнбоу, Астрологът, 1.14
Има една страхотна история, свързана с Антоан дьо Сент-Екзюпери, неговото летене и пустинята. Не, това не е историята на Малкия принц, а част от предисторията на Малкия принц. Действието се развива през 1935-та, когато Екзюпери, заедно с един механик, опитва да счупи рекорда за скорост на полет от Париж до Сайгон и да вземе наградата от 150 хиляди франка. Кой знае как, той успява да разбие самолета си „Кодрон” някъде в Либийската пустиня – но наличните карти са твърде примитивни и двамата нямат представа къде се намират.
На всичкото отгоре запасите им от храна клонят към нула, а от вода са още по-малко. Всъщност те имат на разположение, кой знае защо - малко ягоди, десетина портокала, термос със сладък сок, шоколад, бисквити и вино. Както се сещате, много аристократично меню, само че абсолютно неподходящо за пустинята. При това хапват и изпиват всичко още първия ден, докато вървят в случайна посока. Походът им продължава и след като процесът на дехидратация ги води до миражи и халюцинации, които стават все по-ярки.
На четвъртия ден, когато двамата наистина са на крачка от смъртта, ги намира един бедуин, който успява да ги спаси. Седем години по-късно, в Ню Йорк, Екзюпери, докато изпада в депресивни кризи, задето не може да воюва срещу нацистите в Европа, получава поръчка да напише детска книга. Урежда му я френската съпруга на солиден американски издател, с която той върти любов и която иска чрез работа да го измъкне от депресията. Освен това иска текст, който да надмине неимоверния успех на конкуренцията, постигнат от поредицата за Мери Попинс на Памела Травърс.
И Екзюпери се връща към онези свои халюцинации в пустинята, за да започне с тях историята за знаменитата среща на катастрофиралия пилот с небесния малък принц. „Моля, нарисувай ми една овца” – с тази молба Малкият принц събужда пилота, който е полегнал на пустинния пясък и се чувства „откъснат от света повече, отколкото някой корабокрушенец насред океана”. Самият образ на принца като малко русо ангелче се настанява в главата на Екзюпери по две линии. Първата е неизтриваемият спомен за неговия по-малък брат Франсоа, който умира на 15, а втората – с русия и къдрокос Томас, осемгодишният син на философа Чарлс де Конинг, на когото Екзюпери гостува за няколко седмици в Канада.
Как точно всичко това се смесва, не е ясно, но когато на следващата година Сент Екзюпери все пак получава разрешение от американските военни да се включи в кампанията в Северна Африка, той оставя на издателя „Малкия принц”, най-великата си книга, която никога не успява да види и подържи в ръце.
Рейнбоу, Астрологът, 2.00
Зад тази толкова романтична предистория на „Малкия принц” може би има и друга една, която в известен смисъл е не по-малко романтична, светла и радостна, само че едновременно с това е пълна с болка, унижение, изневяра и мисъл за смърт – както често става покрай любовта. През 1929-та Сент Екзюпери, след редица професионални успехи и приключения в Северна Африка, е поканен за директор на въздушната поща на Аржентина.
Там той не само набира материал за книгата си „Нощен полет”, с която печели престижната френска награда за литература „Фемина”, но и среща самата фемина. Тя се казва Консуело, артистична и разкрепостена жена от Салвадор, за която твърдят, че омайва мъжете не само с красота, но също с ум, а и със самия тембър на гласа си. Консуело е на 28, вече два пъти разведена, но се придържа към версията, че е два пъти вдовица, за да не дразни силно религиозните латиноси. Сент Екзюпери я зърва на един коктейл, точно когато тя си тръгва. Като истински завоевател, той успява да я спре, а после да я придума, заедно с по-голяма компания, да се качи в самолета му за малка въздушна разходка.
Консуело никога дотогава не е летяла и приема. Екзюпери а слага я да седне отпред до него и по време на полета настоява тя да го целуне. Къде на шега, къде на истина, никой не знае, той дори я заплашва, че ако не го целуне, ще разбие самолета и всички ще загинат. Тя все пак го целува, а още преди да слязат на земята, той вече и предлага брак. Този брак е толкова щастлив, колкото и нещастен. Екзюпери е страхотен двуметров инат, Консуело - истински дребосък, но според него – „с отровен език”. Двамата се обичат и си изневеряват, разделят се и се събират, сякаш в неистова надпревара кой го може по-добре и кой повече ще нарани другия. През 42-43 в Ню Йорк, когато Екзюпери пише „Малкия принц”, те са точно в такъв период.
Между многото други, там той върти любов с Ана, жената на прочутия пилот Линдбърг, а Консуело пък живее в артистична комуна в Южна Франция, преди да отиде в Шатите. Така или иначе, напоследък анализаторите смятат, че историята за Малкия принц може би всъщност е закодирано послание на Екзюпери до неговата омразна любов, с която никога не може, а и не иска да скъса истински. Планетата на русия небесен гост е малко по-голяма от къща и на нея има три вулкана, два действащи и един угаснал - точно като гледката, която се разкрива от родния дом на Консуело в държавицата Салвадор, когато той отива на гости там.
В добри времена писателят я нарича „розата”, тоест, самата Консуело е „принцесата-цвете”, единствената роза на планетата, която Малкият принц държи под стъклен похлупак. Като узнава, че овцата може да изяде дори цвете с бодли, болката на Малкия принц е огромна. „Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?” – пита той. След което не може да каже и дума повече, а избухва в ридания.
Рейнбоу, Астрологът, 3.15
Приятелят на Екзюпери генерал Шасен свидетелства: „В него всичко бе свързано: математика, биология, поезия на пространствата, някоя картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал, фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери, който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно кабаре на Дакар.”
За мен обаче още по-странно е едно друго свидетелство – или пророчество, оставено ни от самия писател. В шеста глава, докато разказва за своята планета, Малкия принц си спомня – „Един ден видях слънцето да залязва 44 пъти.” Антоан дьо Сент-Екзюпери е роден през 1900 година и завинаги изчезва в небето 44 години по-късно. Когато човек е много тъжен, той май наистина обича слънчевите залези.
Рейнбоу, Астрологът, 6.44
