След протеста, в който едва не загина, Димитър е преосмислил живота си и вече има друга философия:
На мен не ми пука от никой. Винаги съм бил оптимист, никога не съм бил песимист. Не исках да се самоубивам. Вдигнах пушек. За мен беше вид протест. Нямах идея да не оцелея. На втората секунда губиш съзнание. Събуждаш се, целият натъпкан с маркучи и системи, и не знаеш къде се намираш. Нищо не съм видял. Като се събудих, видях жена си и дъщеря си, че бяха до мен в болницата. Става ти тъжно, че си наранил най-близките си, като видиш разплакани дъщеря си и жена си. Не се срамувам. Не съм се предал. Не съм останал на вересия. С жена ми решихме да купим тук имот, инвестирахме в лозя, в огради, в тел, в колове, в труд. Не се отказваме, и така.
Димитър смята постъпката си за най-глупавото нещо, което е правел. Вече не вярва, че и от протести има смисъл: За разлика от мен, повечето протестиращи са платени. Имах един комшия, безработен. Казва ми: Всеки ден по 20 лева ни плащат, ходим да си веем знаменца. Само че не ги осигурявали. Не ми се протестира, уморих се. Какъв е смисълът да се протестира за нещо, което не знаеш какво ще го бъде.
Бях в огъня, но светлина не видях в тунела, заключи Димитър, разсъждавайки за бъдещето на страната ни.
Целия репортаж чуйте в звуковия файл.
