В проекта на ЗИД на Закона за адвокатурата с едно единствено изречение е предвидена възможността за удостоверяване на частни документи, които не подлежат на вписване от адвокат, след съответна регистрация. Вярно е, че едни законодателни промени не трябва да са прекалено сложни, но опростяването им има някаква предопределена граница - Прави нещата толкова просто, колкото е възможно, но не по-просто - Алберт Айнщайн.
В мотивите на проекта се твърди, че той развива вижданията за българската адвокатура от първия Закон за адвокатите (отм.) от 1888 г., че е съобразен с тълкувателната практика на ВКС (Върховен касационен съд). Целта на тези промени е ясна - предоставяне на нотариална компетентност на желаещите колеги адвокати - това казаха днес в предаването „Законът и Темида” гостите в студиото Димитър Танев и Камен Каменов - експерти по нотариално право.
По думите на нотариус Каменов и нотариус Танев възможността лице, което е вписано като адвокат да удостоверява, противоречи на Конституцията на Република България и това следва да се заяви ясно и категорично.
Предложеният проект противоречи на ГПК (Гражданско-процесуален кодек), законът в който е уредено нотариалното производство или както телеграмно е описано в проекта „удостоверяване на частни документи и договори”. За това удостоверяване би трябвало да се създаде някакво отделно производство, само за адвокатурата или сега действащото производство в ГПК да се закрие, тъй като то е предвидено само за лица, упражняващи публична власт - съдии, прокурори, нотариуси, частни съдебни изпълнители - допълниха експретите по нотариално право в предаването „Законът и Темида”.
Всеки закон, според позабравения Закон за нормативните актове, трябва да съответства на другите закони и на Конституцията. Законопроектът всъщност е еманация на една модерна тенденция, в проектите за нормативни актове да се прескача детайлния правен анализ, да не се търси мястото на правната промяна в комплекса от правни норми, какъвто представлява законодателството на една страна. Публична тайна е и факт, който отдавна е известен на правоприлагащите юристи, че на правото се гледа не като на наука, система от теоретични конструкции, а като на един еклектичен сбор от заповеди от типа на „това може”, „това не може”.
