Новата пиеса на Силвия Чолева „Името, твоето име” слага пръст в раната „възродителен процес”. Една внимателно и дълго премълчавана рана, избягвана да бъде разглеждана както в политически и социален, така и в художествен аспект.
Ето каква казва авторката за своята пиеса:
Голямата история се състои от множество малки. Често не си даваме сметка, че зад събитията, описани от историците има безброй незабележими лични съдби. Политиката на нашата държава по отношение на българските турци промени живота на хиляди хора. Много заминаха, други останаха, едни смениха имената си, повечето се съпротивляваха. Белезите от тази драма още стоят. Формалното връщане на имената на хората не изтри следите. Днес разделението в българското общество не е толкова видимо, времето е покрило с патината на забравата раните, но случващото се в света дава знак, че възможностите за диалог се изместват от насилието, че човечеството повтаря грешките си. В такива моменти ролята на културата става особено видна. Тя дава шанс да опознаем и разберем другия, а и той нас. Преди да е станало късно.
Опитах се да видя под микроскоп една лична история, свързана със събитията от 1972 година, когато се провежда кампания по насилствено преименуване на помаците у нас. Още през 90-те, когато Малина Томова, Румяна Петкова и Светла Ганева направиха филма „Гори, гори, огънче” (1994), съм разговаряла с Малина Томова, чийто сценарий е основан на лични впечатления. Реакцията срещу филма тогава показа, че обществото ни не си беше дало сметка за какво става дума. Патриотарските настроения се активираха дотам, че не само службите, неизтребимите служби!, реагираха със заплахи към Малина Томова, но писателят Николай Хайтов си позволи да я нарече „отродителка” и още по-силно: „Огън трябва да изгори „Гори, гори, огънче”!. Но най-тежкото за авторите на филма беше, когато възмутените селяни от Мугла писаха писмо да се спре филма, защото не отразявал точно живота им... Милиционерът, превърнал се после в свещеник Боян Саръев, също порица публично филма. Авторитетните гласове, които го защитиха, като президентът Желю Желев, писателите Радой Ралин, Георги Мишев и много други, бяха заглушени и филмът не се излъчи повече на малкия екран. Пророчески са тогава думите на екипа на в. „Стършел” по повод кампанията срещу филма: „Напълно сме съгласни, че завръщането на комунизма в нашата страна става под маската на национализма.” Двадесет години по-късно нещата не са се променили особено.
Разказът „Името” от сборника „Гошко” проследява драмата на една жена от това време, имала лошия късмет да се влюби в свой състудент помак, който бяга от България, когато искат да му сменят името. Това е загатнато от заглавието и също в разказа. Надявах се читатели да припознаят личната си история през него. Оказа се, че много хора, които са го прочели, не обърнали внимание ЗАЩО така се стича животът на героинята, навремето не са обърнали много внимание и даже вече почти са „забравили” за срамния Възродителен процес. Затова преработих разказа в пиеса за Радиотеатъра, като акцентирах на причините за съдбата на тази жена. Смятам, че онова, което „замитаме” дълбоко в паметта си, опитвайки да го омаловажим, може да напомни драстично за себе си и да изригне с голяма сила точно, когато най-малко очакваме.
Благодаря сърдечно на екипа, работил върху радиопиесата. Благодаря на Теодора Димова, която провокира проекта, на Цветана Манева и Снежина Петрова, които застанаха зад него. Посвещавам радиопиесата на светлата памет на Малина Томова, която сега щеше да е на 65... Като знам колко е критична, моля я да прости неволните ми грешки.
Ролята се изпълнява от голямата българска актриса Цветана Манева, която за първи път записва своя глас за Радиотеатъра.
Режисьор на радиопостановката е Снежина Петрова.
