От Димитровград през Сеул, Сидни до Доха. Лагери, състезания, тренировки, много лишения, но и много радост. Така описва живота си до момента олимпийският и световен шампион в тройния скок, спортист и треньор №1 на България Христо Марков. Във визитката му има още европейска титла за юноши, 2 сребърни медала от европейски в зала и на открито, световни титли за мъже в зала на открито - по този показател той е единственият в историята на българската мъжка атлетика. Христо Марков посреща 50-годишния си юбилей в Доха като треньор на националния отбор на Катар по троен и дълъг скок. В равносметката си пред част от българските медии на световното по хандбал той не забравя първия си треньор Чавдар Чендов, както и семейството си:
Както казват старите хора, станеш ли на 50 години, голяма част от съществуването ти е минала. Знам, че съм допускал много грешки. Но ако трябва да се връщам назад, бих си изживял живота по същия начин, без да променям нищо. Човек обаче не трябва да гледа назад. Погледът трябва да е напред. За нищо не съжалявам. Може би ми убягва едно нещо като спортист – границата от 18 метра. Не успях да я премина. Рекордът ми е 17,92. Но това си е съдба. Човек не може да се меси в нея. Каквато му е орисията.
Марков коментира и сегашната си работа с националния отбор на Катар:
Старши треньор съм на националните състезатели по дълъг и троен скок. Сутринта тренировка, почивка, следобед – пак тренировка. Виждаме се с приятели, готвим си. Аз съм един от малкото щастливи треньори тук, защото попаднах на сериозни състезатели. Вървят приказки за прословутия арабски мързел и несериозност в отношението и в спорта, но аз на този етап не мога да се оплача от такова нещо. Момчетата са ми много сериозни. И се надявам тази година и най-вече през олимпийската 2016-а да постигнем резултати. Доха е много интересно място за работа. Хората са по-различни, обичаите са по-различни. Аз имам респект към религията им. Специално за Катар много ми харесва, че се обръща сериозно внимание и се отделят сериозни средства за спорта. Където и да мръднеш из Доха, ще намериш условия за спорт. Дори се създават условия за спорт, каквито човек недоумява защо са направени. А то се прави с една основна цел – за по-здрава нация. Това са го разбрали и го осъществяват. Ще дам един пример – на няколко места в паркове в Доха има пътеки за бягане със зебран, дълги по 8 -10 километра. Човек гледа и не може да повярва на очите си. Те се грижат за здравето и бъдещето на населението си.
Любопитен факт е, че Христо Марков става шампион на Олимпиадата в Сеул през 1988-а на 24-ти септември, 12 години по-късно, вече като треньор, на същата дата олимпийска шампионка става и неговата възпитаничка - Тереза Маринова:
Като усещане титлата на Тереза е в пъти по-сладка за мен. Едно е да се състезаваш сам, друго е да стоиш отстрани и да чакаш. Ти не можеш да бъдеш вътре в състезателя и да му диктуваш какво да прави. Тереза направи рекорд на България и лично постижение, значи ние сме си свършили работата добре. Като състезател е по-лесно. Треньорската работа е много тежка. А в България – и недооценена. Неслучайно много специалисти избягаха.
Христо Марков не пропусна да коментира и българската лека атлетика в момента:
В последните 20 години един от най-ощетените спортове в България е леката атлетика. Вярно е, че в последните 5 години се направиха стадиони. Жалко, че все още нямаме зала – ние сме като сирачета. Но и построяването не е достатъчно, тези стадиони трябва да бъдат оборудвани. Леката атлетика не е само пистата, за леката атлетика трябват много уреди и пособия. Как да развиваме висок скок някъде, където няма скочище. Или като няма гюлета, дискове и копия? Нивото на нашата атлетика падна много. И това не е случайно. Единствената причина за мен е, че до 2010-а година ние имахме един - два стадиона, където можехме да се готвим. След това се направиха стадиони в Русе, в Стара Загора. В Сливен беше малко преди това, но не е нормално в София да няма зала за лека атлетика. Да няма нито един стадион, на който да се тренира нормално лека атлетика. След това, което видях в Катар, почти съм сигурен в едно – когато ми приключат отношенията с катарската федерация, прибирайки се в България, по всяка вероятност няма да се занимавам със спорт. Ще си поддържам клуба, ще бъда в спорта, но няма да работя като треньор.
