Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Втората ни среща в цикъла за музикалното наследство на Изтока е посветена на лечителите-музиканти в Средна Азия - бахши. Те са основна фигура в средноазиатската духовност. Багши на узбекски език или бакши на киргизки е народен певец, бард, изпълнител на епическия фолклор (дастан). Всъщност независимо от етническия си произход бардът трябвало да изпълнява своето изкуство на трите разпространени езика в Средна Азия – персийски, тюркски и кюрдски. Думата бахши е със неясен средноазиатски произход и етимологията й отразява ролята на барда във всичките му аспекти за различните етноси – лечител за тюркските народи, будистки монах, когато е свещеник (смята се, че тяхната религиозност е силно повлияна от разпространената преди исляма будистка религия) и поет, когато е разказвач на персийски легенди.
При узбеките и таджиките основен инструмент е ръчният барабан или дайре, сходно на дафа. При узбеките ръчният барабан се нарича дойра или чилдрама (на тюркски означава „четиридесет” и вероятно има връзка с космогонията им). По време на лечителския обред - камлането, камът изсипва върху болния своите духове-помощници, които вече са се събрали в тъпана му призовани от неговите песни. Ритуалният инструмент е украсен с рисунки предимно със соларен характер. Често има и дупки в коженото тяло на тъпана, като вероятно в миналото при узбеките и таджиките това се е свързвало с 40 духове-помощници. В днешно време те се правят за по-добро звучене на дайрето. По същите причини преди време колелцата-гривни също трябва да са 40, но днес са важен музикален атрибут на инструмента. При таджиките и узбеките това дайре обикновено се предава по наследство и така има дайрета, предавани четири поколения назад. И до ден днешен е запазена традицията дайрето да има мъниста за защита от зли очи. Отношението на лечителите и знахарите към този инструмент е сакрализирано и всъщност, както казва Айдай, знахарка през 60-те г.. на ХХ в., „дайрето не е мое, а тяхно (на помощниците). Ако не свирим на него, те няма да дойдат”.
Ритуални тъпанчета или барабани изглежда е имало и при казахите и киргизите, но през ХІХ в. те изчезват от атрибутите поради предпочитанията към друг инструмент - кобиза. Той наподобява гъдулката като външен вид и техника на свирене, т.е. свири се с лък и докосване на нокътя по струните, но е доста по-различен. Направен е от цяло парче дърво (за да се съхрани по-добре душата на дървото) с дължина 60–70 см. Формата наподобява ябълка с гриф за лявата ръка и дълга основа, която при свирене се подпира на колената или на земята. Подобно на друг популярен инструмент в Средна Азия - дутар, той е с две струни от 104 конски косми. Има разновидности със или без прагчета на грифа. Почти пълна аналогия на този инструмент намираме при археологическите проучвания на скитски могили от V в. пр. Хр. Във вътрешната страна на резонаторното тяло се слагат амулетчета от сребро за увеличаване силата на звука и за визуален ефект. Други украшения, като пера от бухал, огледалца и т.н., подсилват търсения лечителски ефект или защитават бахшията по време на церемонията от лоши срещи в отвъдното. В миналото кобизът се е използвал само с ритуални цели или в епическия епос на казахите – жырау, но около средата на ХІХ в. тази традиция се нарушава и започва да се използва и в светската музика. Ритуалното му значение е подобно на тъпана. Бахши Сюименбай казва, че „Джиновете - моите духове, ми си подчиняват, когато ги призовавам с помощта на кобиза”. При казахите, и каракалпаците има множество легенди за този древен инструмент, една от тях е, че първият кобиз е направен от ствола на черница. Ритуалната важност на инструмента се подчертава от поговорки от рода на тази: „Всеки бахши трябва да може да свири на кобиз или поне на домбра”.
