Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
В цикъла ще се спрем на музикалното наследство на Изтока и по-точно на степите на Средна Азия. Първата ни среща е с традиционната музикалната култура на Урало-Каспийския регион и казахската степ. Древната култура и музика по тези земи ни запознава със средноазиатските вярвания. В иранските народи, а също и при таджики, узбеки, уйгури и казахи, с думата „пери” („пари”) се обозначава духът-помощник на лечителя. Трябва да имаме предвид, че тюркските народи се появяват в Средна Азия в началото на първото хилядолетие сл. Хр. и се разполагат в една изцяло ираноезична среда. Свещенослужителят при древните тюрки се нарича "кам". Предполага се, че това название е било известно още на покорилите Средна Европа хуни в V в., при които срещаме думата "ата-кам" - отец-шаман, но техният език е напълно изчезнал и дори се подлага на съмнение тюркският им произход. Първите сведения за тюркски шамани откриваме в китайската хроника „Тан шу” съставена в Х в., но съдържаща много по-ранни сведения. В нея четем йероглифа "гянь", което вероятно е "кам". Следват още много тюркски извори от ХІ–ХV в. като „Кудат-гу билик” (ХІ в.) или Кодекс Куманикус от ХV в., където думата или словосъчетанието „-кам” доминира. Всъщност този термин е пренесен дори в Египет от куманите и кавказците, които служели в армията на мамелюците в средновековен Египет. Дори днес сред унгарците, в чиито вени тече освен угрофинска и тюркска кръв, съществува думата "кам". На Изток в Корея срещаме свещенослужител, наречен "та-кам", образувано от китайската дума „та” - голям и тюркската „кам”. Днес "кам" или "хам" е названието за свещени жени или мъже за алтайците, тувинците, тохари, китайските уйгури и за част от татарските субетноси.
Ролята на свещените хора в средноазиатската култура е да предсказват бъдещето. В латинския извор Кодек Куманикус от ХV в. преводът на този процес се предава чрез думата adiuino – пророчество, предсказание. Камът при тюрките гадаел обикновено по овнешките плешки. Този древен начин за гадаене се е съхранил и при кримските татари, казахите, бурятите, монголците и повечето сибирски народи дори и през ХХ в. Методът е бил широко разпространен в античния и средновековния свят. Древният начин на гадаене по раменните кости на животни се разкрива в средновековните текстове от старонемски произход, отнасящи се до племената в Източна Европа. Основната идея на този вид гадаене, е, че Бог изпраща тайните за живота на земята посредством дъжда, а тревопасните животни, ядейки тревата, приемат божественото познание и го вписват на своите раменни кости. Животното трябва правилно да се принесе в жертва, месото от плешките да се свари, а самите лопатки (лат. scapula) да се увият в чист плат и да се сложат под възглавницата на гадателя, който на другия ден чете, предсказва по тях.
