„Дом без книга е като къща без прозорци”, казва една популярна нашенска поговорка. Кога е създадена, никой не знае. Но и днес подобни сентенции изпъстрят езика на българина, за да напомнят за отколешното ни преклонение пред знанието и книжнината.
„Книга дъно няма”, „Светът ще свърши, книгата – никога”, „Книга на зло не учи”, „Който знае книга, той има четири очи” – тези поговорки е записал известният ни възрожденец Петко Славейков през годините на османското владичество. Още преди Освобождението ги издава в сборник. В него ще намерим десетки „узречици, притчи и пословици” за величието на знанието, за социалното и нравствено превъзходство на образованите хора. Ще прочетем дори многозначителния израз: „Книжовните, по-мъжовни”. Казано с други думи – учените мъже са по-мъжествени. Има и друга със сходно съдържание: „Човек без книга, пън недодялан”.
В много народни песни се разказва за момък, не само надарен с физическа красота, но и грамотен, научен „книга да чете, да чете още да пише. От владиката по-много.”
Според речника на Найден Геров – друг наш възрожденец, някога обръщението „даскал” използвали към всички образовани хора, дори към лекарите. Писател, езиковед и фолклорист, той основава едно от първите класни училища в България. Негова е и инициативата да се организира празник на светите братя Кирил и Методий, създатели на славянската азбука, на 11 май 1851 г. В обясненията за смисъла на думи като учение, училище, учител, той използва и някои от българските народни поговорки. „Учението край няма” е една от тях.
Уважението към образованите хора е отразено и в шеговити изрази. „Учен да те бие, прост да те не милва” казвали някога. А за да внушават на младите, че с науката трябва да се започва òвреме, са създадени цяла поредица поговорки. „Учи, дядо, на старост, що трябвало да учиш на младост”. Има и различни истории, които разказват за възрастни хора, решили да се образоват, макар и в края на живота си. В една от тях героят е беден старец. Тръгнал той на училище, за да види какво е пропуснал на младини. Още първия ден имал голям късмет. Но не в школото, а на връщане към дома. Вървял той, мислел си за учителя и уроците. Изведнъж видял в краката си кесия с жълтици. Взел я и се прибрал у дома. Богаташът, който бил загубил златото, тръгнал от къща на къща да пита и разпитва. Стигнал и до бедната колиба на дядото-ученик. „Да си намирал кесия с жълтици?” – попитал той. „Да – казал дядото. – Като се връщах от училище”. Чорбаджията си помислил: „Човекът говори безсмислици. Той като е ходил на училище, аз още не съм бил роден”. Така учението, макар и по доста странен начин, помогнало на възрастния човек да задържи парите.
Известно е, че първите български училища се създават през ІХ век от княз Борис, при пристигането на учениците на Кирил и Методий в България. В тях се обучавали представители на знатните семейства и духовниците. По-късно, през Възраждането, се появяват т.нар. килийни училища. Между ХV и ХVІІІ век те са единствените образователни средища. Преподаватели са монаси, свещеници, понякога – грамотни търговци или занаятчии. Обучението се водело на гръцки и църковнославянски, а книгите, които се използвали, били от богослужебната практика. Независимо, че давал знание за християнската религия, учебният процес преди всичко насочвал съзнанието към осмисляне на националните ценности. Тези училища били безплатни, достъпни и за най-бедните слоеве на народа. Такива са и взаимните училища (в тях по-големите ученици помагат на по-малките). Те поставят началото на новобългарското образование, възникнали през първата половина на ХІХ век. Издръжката им се поема от местното население, като най-богатите поемат основната част от нея. А всички българи давали мило и драго, за да изучат децата си на четмо и писмо.
Много наши общественици, просветители, учени, фолклористи ставали учители. „Даскалоливница” – т.е. училище за създаване на даскали, се нарича и първото българско класно школо. Създадено е през 1843 г. в град Елена от Иван Момчилов. Преди Освобождението се разкриват още редица училища, в които децата и юношите са разделени на класове – според своята възраст и степен на образованост (през 1846 г. Найден Геров основава класно училище в Копривщица, а през 1850 г. класното училище в Пловдив, което се нарича „Св. Св. Кирил и Методий”). Създават се училищни песни и поговорки, чиито автори остават неизвестни, защото те бързо „снародняват” и стават част от традиционната ни култура. Подобен пример е „Детенце хубаво” – една от най-старите училищни песни. Текстът е на народния поет Иван Вазов, музиката е от неизвестен автор.
Снимки: архив, БГНЕС
