Заглавието, което избрах е взето от интервю на Константин Павлов. Едва ли някой не би разпознал стила му. Тези фрази като звънки плесници, които ни остави през последните години на живота си, когато вече беше престанал да пише, защото: „Има епохи в които най-доброто, което може да направи творецът е да мълчи.” Цитирам по памет.
Константин Павлов, разбира се повече познат като поет и сценарист, е написал общо пет пиеси. Този факт е малко известен и пиесите му не са много поставяни. В началото на 90-те Крикор Азарян постави „Персифедрон” във Военния театър. И някъде по същото време един немски режисьор, Волф Бунге, поставя във Фрайе камершпиле в Магдебург „Персифедрон” и „Бунт в неделя”. В Радиотеатъра имаме две постановки - „Бунт в неделя” (режисьор Петър Дамянов) и „Древна трагедия” (режисьор Христо Симеонов-Риндо), която ви предлагаме да чуете. Не може да се каже, че пиесите на Константин Павлов са политически, както не може да се каже, че са психологически или абсудистки (в смисъла на Бекет и Юнеско). Не може да се каже, че са комедии, въпреки че са убийствено смешни, като ключовата дума в този израз е „убийствено”. Това, което може да се каже е, че са уникални за българската драматургия и няма с какво да ги сравним. Те разкриват пред нас едно трагично усещане за света, като за място напълно оголено от всякакъв смисъл.
В първата му пиеса „Птици”, написана през 1968, четири бели и четири черни птици се бият за осем зърна. Боят е много жесток, изскубват си цялата перушина и след това вече не се знае кой е бял и кой е черен. Когато не се знае кои са добрите и кои са лошите войната трябва да спре, но тези птици съществуват само за да воюват помежду си, затова се опитват да открият кой какъв е чрез думите. Думите обаче не могат да дадат отговор, защото историите на белите и на черните птици си приличат. Остава да измътят пилетата си, за да може боят да продължи.
В „Бунт в неделя” странни същества наречени алфонси се бунтуват всяка неделя точно в пет и половина сутринта, като пеят: „Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, свобода, братство, равенство сутрин рано в неделя.” Не се знае срещу какво се бунтуват, защото дългите монолози които произнасят нямат нищо общо един с друг. По едно време бунтът свършва и те заспиват. До следващата неделя.
Няма да разказвам повече сюжети. Сюжетите в тези пиеси са разказват лесно, действието е стегнато и динамично и се следи с интерес, тайната на тяхната некомуникативност се крие някъде другаде. Изглеждат като послания, които са закодирани. Цензорите на „народната власт” са употребили не малко усилия през годините да търсят в тях скрити политически намеци свързани с конкретиката на деня, но такива няма. Нещата са много по-радикални и са казани открито. Става дума за поставяне под въпрос изобщо на смисъла. И трудно ще открием логика в тях, защото самата логика се поставя под въпрос. Може би Константин Павлов иска да ни разкаже със смях, който преминава в гримаса за чудовищния утопичен свят на ХХ век. Но ХХ век свърши, а на мен кой знае защо ми се струва, че нещата, които се опитва да ни каже стават все по-разбираеми.
В неделя, след като отидете да гласувате или след като не отидете да гласувате си пуснете радиото и чуйте „Древна трагедия”.
неделя, 12 май от 16.00 часа
По публикацията работи: Ина Вълчанова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
