Очарователен, енергичен, с ненатрапващ се, но типично френски финес, Патрик Галоа за втори път застава начело на СО на БНР. През 2009 година той записа с радиосимфониците творби от Хайдн и Моцарт и изнесе концерт в зала „България”. Солист и диригент с международна кариера, от 17-годишна възраст Патрик Галоа учи при Жан-Пиер Рампал в Парижката консерватория и след четири години е назначен за първи флейтист в Националния оркестър на Франция, където работи под ръководството на Лорин Маазел. Галоа е работил съвместно и с диригенти като Ленард Бърнстейн, Сейжи Озава, Пиер Булез, Карл Бьом, Ойген Йохум, Серджу Челибидаке.
След 1984 Патрик Галоа се ориентира към самостоятелна кариера... създава и собствен оркестър в Париж – „Парижка академия” – с който обикаля из целия свят, а през 2003 е назначен за музикален директор на „Симфония Финландия Jyväskylä”.
Богатият му репертоар включва множество произведения не само от класическия репертоар, но и от сферата на съвременната музика. Прави записи за „Дойче грамофон” и „Наксус”. Много нови творби са специално посветени на Патрик Галоа. Сред тях са Филип Ерсан, Ян Сандстрьом, Роко Абате, Карен Танака и Кели-Мери Мърфи, Хосе Луис Кампаня, Рон Ройър и др. През 2000 година Емил Табаков композира специално за него концерт за две флейти, чиято премиера е в София през 2005 година. Желан гост на най-големите оркестри в Европа и Азия и на международните музикални фестивали в цял свят, Галоа отделя време и за преподавателска работа, която включва флейтов клас в Париж и ежегодни майсторски класове в „Академия Киджана” (Сиена) и Центъра за изкуства „Банф” (Канада).
Мосю Галоа беше така любезен да разговаря с мен след първата си репетиция в понеделник, 22 октомври. Ето какво сподели той специално за програма „Христо Ботев”.
Г-н Галоа, в едно свое интервю вие казвате „Избрах флейтата, защото нямах друг избор. Когато бях дете, я чух и се влюбих в нея. Дори не знаех как се казва. Не е семейна традиция – баща ми свиреше на тромпет и пиано”. Да, така е. Всъщност, чух я много преди да започна сериозно да се занимавам с музика. Беше в Концерта за пиано на Равел, изпълнен тогава от Самсон Франсоа и оркестъра на Концертното дружество при Парижката консерватория под диригентството на Андре Клюитанс. Идущата седмица на концерт в Пловдив самият аз ще дирижирам този концерт. И по време на втората му част – моментът, в който встъпва флейтата – изведнъж осъзнах, че именно той е бил причината аз да се влюбя във флейтата. Разбира се, това беше много, много отдавна – по онова време бях едва 5-6 годишен.
А каква беше причината да станете диригент? Отново ли „нямахте друг избор” или просто не можахте да устоите на изкушението?
Това дойде като естествено продължение. Всъщност аз винаги съм дирижирал. Като момче, в Консерваторията свирех на контрабас, изучавах контрапункт, хармония, дирижиране... всички тези предмети, които много ми харесваха. Но тогава бях твърде млад и не се осмелявах самият аз да дирижирам. Свирех в Националния оркестър и в онези години на сцената имаше големи диригенти. Наблюдавайки колоси като Челибидаке, Караян и особено Бърнстейн, който за мен беше „моят кумир”, аз прецених, че е по-добре да бъда един добър флейтист, вместо слаб диригент.
И все пак не устояхте на изкушението.
Не, не е точно така! Напуснах Националния оркестър не защото самият аз исках да стана диригент, а понеже вече ги нямаше големите диригенти! Нямаше я повече онази атмосфера, дните, в които работехме с Игор Маркевич, Ойген Йохум... всички тези невероятни личности, с които имахме щастието да работим през онези години – от 1982 до 1985 и тогава аз реших да напусна оркестъра и сам да „правя музика”. Разбира се, започнах с флейтата. Работих няколко години като флейтист и междувременно посещавах редовно курсовете на Челибидаке, но все още не се осмелявах да дирижирам, защото още не беше дошъл моментът.
Правенето на музика е особен вид дейност. Ако сте слушали втората част на концерта на Равел в изпълнение на Самсон Франсоа, сигурно сте забелязали, че там той просто не прави нищо и в един момент флейтата подема мелодията. Това именно е красотата – във френската музика голямото изкуство и голямата трудност е да можеш ДА НЕ ПРАВИШ НИЩО! Виждате ли, ако съумееш достатъчно да се „подготвиш” за музиката, ако се оставиш на нейното течение и се подчиниш на волята й, в един музиката сама се появява. Трябва просто да не й пречиш да го стори.
Хубаво е да си диригент, нали?
Да, хубаво е, защото музиката е необятна, има огромен репертоар, който можеш да изпълняваш, с всичките тези емоции и чувства. Музиката – това е философия. Най-голямата философия, защото в нея няма думи! Няма нужда да разбираме от японски, американски, китайски, френски или български – нейният език е един и това е език без думи, защото думите, както знаем, все пак са с ограничени възможности.
Какъв тип диригент сте? Добър, проклет, деспотичен, сговорчив...
(смее се)
Бих искал да съм красив, нежен и добър – „три в едно”; слушащ и немного размишляващ. Май затова понякога оставям флейтата – защото и тя като жена ми искаше да съм винаги добър, нежен и възпитан. А музиката не е винаги само нежна и добра – понякога тя е отвратително трудна. В нея има и тежки моменти, страст, гняв – така че невинаги трябва да сме „много добри”. Трябва да бъдем музиканти, а музиката е богата на всякакви емоции и в това е нейната красота – ето защо трябва да не сме винаги добри, нежни и възпитани.
Вярвате ли, че наистина съществува този пословичен антагонизъм между оркестър и диригент?
Според мен – не! Знам, че съществува една всеобщо призната традиция , според която диригентът е някакво чудовище, което държи оркестрантите на репетиция най-малко десет часа. Това, разбира се, съвсем не означава, че няма и лоши диригенти – имам предвид като хора! – които викат, прекаляват в строгото си отношение към оркестрантите, но аз не съм от тях. Когато преди 15 години започнах да се занимавам с дирижиране, бях във Флоренция и свирех там, а Карло Мария Джулини водеше курс, в който се записах. По време на един от часовете, Джулини ми каза: „Ако искаш всичко да бъде наред – не пречи на музикантите! Прави каквото искаш, само не пречи на музикантите!” Мисля, че в това има много голяма истина. Музикантите са тези, които правят музиката, и аз нямам чак толкова право да им казвам какво и как да изсвирят. Може би именно в това се крие магията – в разликата между това да бъдеш солист и да бъдеш диригент. Когато свиря на флейта, музиката винаги е една и съща; когато съм диригент – срещам друга, различна музика, и това е прекрасно! Музиката е като диамант, погледнат през призма. Можем да го гледаме непрекъснато, целодневно, ден след ден. Но както осветлението в различните моменти от деня се променя, така и всеки оркестър променя музиката. Ако подходиш към оркестъра агресивно, като фашист, няма да можеш да използваш истинските му възможности. Вече съм разбрал, че ако понякога по време на репетиция прекаляваме с настояването си обоите свирят малко по-слабо или малко по-силно, това се отразява на баланса в хармонията...в същото време, ако ритъмът върви малко по-различно, но се движи в правилната посока, това не е страшно, защото мога да променя всичко генерално и то – по време на самия концерт! Все пак солистът е много по-заинтересован от мен самия да го изсвири по най-добрия начин, нали? Т.е. – или диригентът е много силен и се прави на велик (което не е моят случай!), или е просто един от музикантите и използва качествата на останалите в името на една благородна кауза.
Мислите ли, че един оркестър трябва да може да свири всякаква музика – музика от всякакви стилове или обратното?
Не, мисля, че оркестърът е като един музикант. Преди време казах на един малък оркестър, с който работех: „Не е нужно да се опитвате да свирите всичко, защото това е невъзможно. Ако свирите добре ЕДИН вид музика, ще можете да се развивате в нея – да чувате съседа си, да се усъвършенствате в онова, което правите, и да израствате нагоре.” Мисля, че проблемът на днешното време е, че ние искаме да сме специалисти по всичко. А това означава, че сме специалисти по НИЩО. Много по-добре е да се концентрираш върху интерпретацията на Хайдн, или Бетовен например, а когато ги овладееш – можеш да преминеш нататък – да интерпретираш Васкс, например. Едва когато се научиш да свириш нещо както трябва, когато овладееш даден стил, можеш да насочиш вниманието си другаде. Но ако се разхвърляш едновременно в различни посоки, няма да излезе нищо. В днешно време проблемът във френските училища по музика е, че там те учат да свириш, но не и – да правиш МУЗИКА, и това е огромната трудност. А ако вратата е отворена, тя приканва музиката сама да дойде.
Вие ли избрахте програмата за този концерт?
И да, и не. Имах голямо желание но все пак разбирам добре Емил Табаков – той малко се страхуваше да ме покани пред такъв голям оркестър. Всъщност, първоначално истинското ми желание беше да издирижирам четири различни версии на „Пелеас и Мелизанда”. Произведението на Дебюси (но тази версия не можахме да я намерим по ред причини), оставаха три – на Шьонберг, Форе и Сибелиус. Но пък оказа се, че не можем да направим и „Пелеас” на Шьонберг – вместо него ме помолиха да изсвиря концерта на Доплер.
Съгласих се с голямо удоволствие – от една страна, понеже много обичам да свиря този концерт, а от друга – тъй като ще имам удоволствието да си партнирам с великолепния Явор Желев , когото познавам и много харесвам вече повече от 10 години. Явор е прекрасен флейтист, а освен него има и други, много добри български флейтисти, които също познавам. Всъщност, между френската и българската музикална школа на практика няма кой знае колко голяма разлика!
А радиооркестърът? Това не е първата ви среща с него.
Да, вече сме работили заедно – преди време правихме Хайдн и сега ми е приятно да продължим да развиваме приятелските си отношения в съвместната работа. Мисля, че съставът е извървял много дълъг път за тези 3-4 години.
Вие казвате , че най-трудното нещо по време на един концерт е да се осъществи контактът с публиката Според вас каква е българската публика? Лесна ли е тя за осъществяване на този контакт?
Според мен не е трудно да се осъществи контакт с българската публика. Мисля, че успявам да я развълнувам на всеки концерт. Разбира се, по-трудно е да се прецени, когато си на диригентския пулт, защото си с гръб към нея. Малко се притеснявам да натрапвам на публиката моята гледна точка – според мен е по-добре тя сама да достигне до нея. Мисля, че е малко егоистично да налагаш директно концепцията си (макар че по принцип да даваш не е егоистично, а и публиката идва, за да слуша концерта!) И все пак твърдя, че по-добре е просто да подготвиш добре публиката и след това да предложиш на слушателите сами да достигнат до идеята ти.
Знаете ли слушам какво говорите, гледам ви и си мисля, че вие сте един щастлив човек!
Да, аз съм един много щастлив човек! Имал съм голям шанс, защото вече доста години правя това, което обичам. Работя много, защото шансът е и в работата; като всеки нормален човек, имам своите моменти на тъга, имам своите надежди, но като цяло съм много позитивен. Когато преди време се наложи да напусна своя оркестър, бях много тъжен, но не позволих на тъгата да ме завладее. Сега има нещо, което много ми харесва – това е рециталът, който ще правя в Пловдив – с музика от Телеман. Това е нещо, над което съм работил много, и за мен е все едно... да дишам!. Да дишам МУЗИКАТА, хармонията, всеки звук, който чувам. Работих много над въображението си, защото онова, което си представя музикантът, го предава и на публиката. Ако свирейки, си представяш, публиката ще разбере твоите представи чрез твоята музика. Ето защо избрах да направя този рецитал на специално място – в една малка къща със семпла обстановка, където можеш да чуеш тишината. Всъщност, флейтата е самичка пред лицето на тишината... тя е последната точка, която я предхожда. Неслучайно по традиция изпращат мъртвите с флейта – именно тя е тази, която съпровожда човека в последния му път. Можем да видим това в повечето древни култури – няма значение дали става дума за египтяни, римляни или гърци. Намирам тази концепция за крайно интересна. За мен принципът да НЕ СЕ КАЗВА е много важен – и това е нещото, което много ми харесва при свиренето на флейта. А когато дирижирам, аз КАЗВАМ нещата, макар че на концерта, който ще дирижирам в петък, няма да казвам нищо.
Ще видим!
Много съм щастлив да бъда в България, защото имам шанса да се срещна с чудесни музиканти! Тук имам и много ученици, а Емил Табаков ми е много добър приятел. Вашият оркестър има невероятен шанс да работи с такъв голям музикант, който е не само диригент, но и композитор.
На добър час и успех в петък вечер!
Концертът на Симфоничния оркестър на БНР ще се предава директно по програма „Христо Ботев” от зала „България” на 26 октомври от 19 часа.
Диригент: Патрик Галоа
Солисти: Явор Желев и Патрик Галоа
В програмата:
Габриел Форе – Сюита „Пелеас и Мелизанда”
Франц Доплер – Концерт за 2 флейти
Ян Сибелиус – „Пелеас и Мелизанда”
Клод Дебюси – „Иберия”