Радиофестивалът на програма „Христо Ботев” съвместно с интернет платформата Indioteque открива есенния сезон с проекта Dirty Beaches на живеещия в Монреал тайвански музикант Алекс Хан Хунтай. Преди Dirty Beaches на сцената на Studio Sounds Like ще излязат Rosenquarzexpress на Илияна Бешкова, групата с която „Аларма Пънк Джаз” осъществи първото си голямо фестивално турне това лято.
Спомням си как някъде през 1998-99 случайно намерих една плоча с италианска естрада на тавана на дядо ми в Горно Церовене. Пуснах я и от пращящите колони се разнесе гласът на Ник Кейв. Толкова автентично звучеше, че чак не обърнах внимание, че Ник Кейв пееше на италиански. Разбира се, дадох си сметка, че това не е Ник Кейв, а някой, който има усещане за музиката, сходно с неговото. Направо изпаднах в потрес и умиление какви неща може да открие човек, ако си постави за цел да се порови малко повече извън времето и пространството. Последваха още две открития: записите датираха опреди времето на Bad Seeds и Birthday Party и... (това чак след два дни) бях объркал оборотите и като превключих се оказа, че песента си е съвсем конвенционална шлагерна еднодневка с веселяшки привкус и тънко гласче. Но аз вече я бях чул в друго измерение и на бавни обороти и нищо не можеше да ме убеди, че „оригиналният” вариант е наистина оригиналният.
По подобен начин тайванският „поет с китара” Алекс Хан Хунтай открива своята музика – от развалено радио, потиснат от емигрантския живот, след десетки неуспешни опити, свирейки в пънк-, хеви-метъл-, рокендрол- и всякакви други традиционни и експериментални банди. В проекта си Dirty Beaches Алекс също е извън времето и пространството. Кой може да каже дали след 100 години, чувайки случайно True Blue, Lord Knows Best или някоя друга пиеса от последния му засега албум Badlands, някой просветен критик също няма да сгреши датировката. Алекс Хан Хунтай не е просто DIY-артист, той е от онези подводни камъни, които един ден ще обърнат лодката на историците и всички многознайковци, поставящи бездарните си етикети на изкуството. Защото истинското изкуство не е цифри, дати, периоди и стилове. Истинското изкуство е изтъкано от мечти и инат, от неадекватност на „обективната действителност”, от „погрешни стъпки”, предпазващи човек от баналността и казионността, към които никой от нас не е резистентен.
Непосредствено преди концерта на Алекс в София, ние разговаряме с него не толкова за музика, колкото за онова, което тласка човек към неподозираното, за онова, което всички ние виждаме с периферното си зрение, но което малцина от нас са склонни да приемат като равностойна реалност...
Това, което ми е интересно е усещането за развитие. И любимите ми артисти и банди са онези, които непрекъснато еволюират и се променят, а не другите, които обичат да се дефинират и идентифицират с дадено звучене. Не ми е интересен случаят „Това съм аз, аз звуча така”. За мен нещата опират повече до разказването на истории и до достигането до следващи нива и неочаквани места...
И тук неминуемо идва ред на въпроса за влиянието на филмите на Уон Карвай върху вашата музика и върху вас самия...
Ха-ха, да. Основното ми влияние от Уон Карвай е неговият начин на разказване. Понякога във филмите му няма много диалози, но диалогът е заместен от метафорите, които той използва. Като например часовникът като метафора за изтичащото време – и гледайки този часовник, ти винаги имаш усещането кой сезон е в момента и колко време е минало. Този начин на разказване ме занимава, а не традиционните начини. Аз самият също много обичам да използвам средствата на монтажа, когато разказвам дадена история. И в песните ми, подобно на неговите филми, не са толкова важни конкретните текстове, а как е аранжирана последователността на отделните фрагменти. Така е и в последния ми албум Badlands и това е предпочитаният от мен разказвачески метод.
Как стигнахте до one man show формата, в който представяте проекта си Dirty Beaches? В Youtube съм виждал и варианти на песните ви и в квартет, обаче очарованието на тази музика, поне според мен, е именно в нейния минимализъм...
Ако трябва да съм честен, всичко, което съм правил в проекта Dirty Beaches преди този последен албум, не е толкова добре познато на широката публика. Да си призная, имал съм много концерти пред 5 или пред 20 души и от тази гледна точка това не беше много успешен проект до албума Badlands. В началото бях принуден едва ли не да свиря в най-евтиния възможен формат, който да ми позволява да пътувам и това беше one man show форматът, или като соло артист, ако ви звучи по-добре. С група ми излизаше прекалено скъпо.
Музиката ви създава една специфична атмосфера – все едно, че слушаш непознати хитове от епохата на рокендрола, пуснати по пращящ радиоприемник. Как се роди този звук?
Част от звученето е „благодарение” на липсите. Микрофоните, които използвам, са наистина евтини микрофони, купени от e-bay за 10-20 долара. През 60-те и 70-те са използвали тези микрофони за записване на речи и диалози, те нямат нищо общо с музикалната индустрия. Оттам идва и тази специфична радио атмосфера. Но цялостната идея също има много общо с радиото. По онова време работех в кухнята на един суши ресторант в Монреал и шефът ми беше луд по най-глупавата възможна денс музика: това звучеше непрекъснато по радиото там, докато работехме. Но един ден радиосигналът беше много лош, което направи от гнусната поп-музика нещо много хубаво. Звукът беше наистина деформиран и това изкривяване караше евтините попхитове да звучат като експериментална музика... И така ми хрумна идеята – с евтина звукозаписна екипировка да създам музика, която да звучи като запис от странно радио от други времена. Тази идея просто ме очарова...
Ако хвърлим дори най-бегъл поглед върху независимата сцена в Монреал, можем да видим много ясно разделението между англоезичните и френскоезичните артисти и групи. Ще дам пример с нашия фестивал – през изтеклата година при нас свириха и Napalm Jazz (които са франкофони), и Handsome Furs, които са от англоезичната сцена. И двете групи са от Монреал, и двете са от световна величина, но нито първите бяха чували за вторите, нито вторите – за първите. Вие обаче сте от трета културна среда, първо поколение емигрант от Тайван... Принадлежите ли към някоя конкретна сцена в Монреал?
Да, проблемът с езика си съществува и Монреал все още е доста разделен. Но има и една трета сцена, към която аз принадлежа, и на нея има и много англоезични музиканти, и много франкофони. Имаме си една репетиционна, която представлява огромно индустриално хале. Там свирим около 20 музикални групи и всички сме с различен произход – и от Квебек, и от други части на Канада, дори музиканти от Щатите, живеещи в момента в Монреал. И в нашия малък колектив езикът няма голямо значение, защото всички се интересуваме повече от езика на експерименталната музика. Не сме типичната инди-рок сцена, с която обикновено хората свързват Монреал.
Колко често се връщате в Тайван и имате ли поглед върху независимата сцена там?
Отвреме-навреме пътувам, основно летата, за да се видя с родителите си, но аз напуснах Тайван много малък и музиката, която помня от онези години нямаше много общо с рокендрола или с експерименталната музика. Повече поп и традиция. И китайски филми. Не съм запознат с тайванската рокендрол сцена, но проявявам любопитство към нея...
А свири ли ви се там? Ще направя паралел с друг един ембиънт-експериметатор, който гостува два пъти на „Аларма Пънк Джаз” през последната година – Сафи Вонг: той е камбоджанец, но живее във Франция и от всичките му посещения в Камбоджа изводът е, че тамошната публика още не е узряла за хардкор-авангарда...
Да, това го разбирам много добре. Мисля, че наистина е трудно. През 2005 г., когато работих в Китай, се срещнах с доста музиканти и да, трудно им беше. Там и хората не са толкова отворени към различното, има и натиск от страна на правителството: т.е. ако текстовете ти са прекалено политически, нямаш много възможности да свириш. Определено няма толкова много свобода, колкото в Европа или в Северна Америка. Но смятам, че нещата се променят дори там. В Пекин през последните години се оформи една нова музикална сцена, която е една от най-интересните експериментални сцени в световен мащаб и наистина странни и причудливи неща се раждат на нея.
Форматът на Dirty Beaches е камерен, но едновременно с това вече сте световно име. Къде е личната ви граница между малките концерти по мазета и клубове и големите фестивали? И кое предпочитате?
Определено предпочитам малките места, където е по-тъмно. Наскоро имах няколко участия на големи фестивали на открито и усещането не беше толкова великолепно, колкото в малки затворени пространства. Да, това е добре за кариерата и ти дава възможността да бъдеш видян и чут от повече хора. Вече не ми се налага да работя в ресторант, за да се издържам. Но честно да си кажа, все още предпочитам малките места, които побират 100, или най-много 200 човека. Харесвам точно тази атмосфера, защото след концерта можеш да се смесиш с феновете, да пиеш бира с тях и да си общувате. На големите сцени всичко е по-формално, връзката с публиката е ограничена и го възприемаш повече като работа, отколкото като забавление. Ти даваш най-доброто от себе си, но се и уморяваш от многото хора. И след такива концерти обикновено не ми се говори с никого, защото не можеш да разговаряш едновременно с толкова много хора, и предпочитам да отида да спя. Така че, да – предпочитам малките места.
А липсва ли ви кухнята на ресторанта днес като място за създаване на музика?
Като място за създаване на музика нещата и днес не са се променили много, защото аз я създавам у дома, а и в индустриалното хале, което споменах. Но да, атмосферата на мястото със сигурност влияе много върху самата ми музика.
Какво ще чуем на концерта ви в София на 19 септември и в каква формация?
Често сменям формациите си. Последния път, когато бях в Европа, пътувах със саксофонист и барабанист, но пък последните ми концерти в Щатите бяха във вариант дуо китаристи и дръм машина. За европейското турне през септември очаквам стипендия от канадското правителство, която да ми позволи да взема и втори китарист. Ако това стане, освен пиесите от Badlands, ще представя и някои нови неща, в които няма толкова много семпли, и звучат дори като хип-хоп. Напоследък се връщам към началните години на Dirty Beaches и използвам все по-малко семпли, измисляйки повече партии, които свиря сам в записите си и с талантливи музиканти, с които се чувствам сигурен, когато съм на сцената. Това е различен начин на писане на музика от този, който практикувам като „група от един” и със сигурност отваря повече пространство за идеи, когато си на сцената.
Вечерта на 19 септември ще бъде открита в новия клуб Studio Sounds Like... на „Цар Освободител” от друга забележителна формация, чийто минималистичен подход към ню уейв- и блус-структурите е не по-малко новаторски от този на Алекс Хан Хунтай.
Rosenquarzexpress (София/Мюнхен) е групата, с която „Аларма Пънк Джаз” избра (сред близо 30 кандидатствали формации от родния и балканския ъндърграунд) да започне да развива новата си дейност – фестивални турнета. През целия август и целия септември Rosenquarzexpress представиха фестивала „Аларма Пънк Джаз” на „Беглика Фест”, „Нищо подобно” в Стрелча, „София: Поетики” и на още редица ценителски хепънинги, с които „Аларма” си сътрудничи през годините. Отделно от това Rosenquarzexpress участваха и на първото голямо балканско „Аларма Пънк Джаз” - турне, което премина през Солун, Скопие и София между 9 и 12 септември. Турнето включваше, съвсем не между другото, и концерт на живо по легендарното радио „Канал 103” в Скопие, с който групата стана и първата българска формация в концертните серии на „Канал 103” „Ако никой не свири”.
Кои са Rosenquarzexpress: Iliana & Rosenquarzexpress e музикалната авантюра на Илияна Бешкова, по собствените й думи, „с цел духовно, пък и физическо оцеляване в трудни, а освен това и задгранични времена. Изтормозена от монотонното и безразлично към човека ежедневие в богаташкия град Мюнхен, където живее от 1998 г., Илияна непрекъснато търси и се опитва да събира различни и разнообразни музиканти”, които да претворят на сцена причудливия свят на Rosenquarzexpress.
В София участниците в групата й (известна понякога и като „Радиоактивните вълци”) в момента са Свилен Иванов (Трендафил, Регенкацен, Рампарт) и Павел Стойчев (Surbahar, Artmospheric Crew). В Мюнхен в групата включва още мексиканският китарист Пако Хаймес (Radio Minga, Peyote Sunset). Песните са авторски, понякога в комбинация с кавъри на „Воцек и Чугра”, „Нова Генерация” и Хюго Рейс. Визуалната част на проекта е дело на Верена Кремер и Нели Воева.
Това обаче е само фактологията, а иначе и тук имаме една паралелна реалност, съставена от минималистични акорди, неволни гласови експерименти на ръба на микрофонията (без да го прекрачват), текстове-часовници, часовници-знаци, метафори за отминаващото време и смяната на сезоните (вече не по Уон Карвай, а съвсем спонтанни), отсъствия и присъствия и дори постапокалиптични картини, предадени сякаш надве-натри, за да ни намекнат... оптимизъм. Въобще музика, създадена от български артист, но по рождение надскочила съвременната българска ъндърграунд сцена с десетилетия. На което Илияна Бешкова с присъщата й скромност отговаря: „Просто не искам да ми е скучно и немузикално”. И тук се връщаме отново там, откъдето започна този текст – към куража и любопитството да откриваш нови светове, а не цял живот да се идентифицираш с едно-единствено звучене и един-единствен почерк, колкото и уникални да са били те за времето си.
(Материалът е публикуван и в августовския брой на сп. ЛИК)
Концертът на Durty Beaches и Iliana & Rosenquarzexpress ще се предава пряко по програма „Христо Ботев” от 21.20 ч., а след като завърши ефирът на „Аларма” в 23.00 ч. афтърпартито на място в клуб Studio Sounds Like... е от Indioteque. „Аларма” продължава и на следващия ден - в същия час от същия клуб - с концерт на добре познатия ни загребски спейс-рок/пост-рок квартет Fjodor.
сряда, 19 септември, от 21.20 часа
