С книгите си „Фарът, пазачът и вятърът” и „Не ме ли помниш” (втората – излязла през 2011 г.) Николай Петев изненада дори онези, които си мислеха, че го познават. Изненада ги творчески – с лиризма, избликнал като извор в есеистиката му, с появата на образност, доближаваща се до поетическата. Може би причина е навлизането в една мъдра възраст, когато надареният с мислещо сърце си дава сметка за печалбите и загубите извън контекста на материалното. Вярата, че идеите ще победят парите, е лайтмотивът и на споделеното от него и за него в „Артефир”.
Тревите
На художника Ивайло Мирчев
Заровил очи в тревите, все се питам за техния живот. Кога са родени? Логично е да са преди динозаврите. Според Библията – на втория ден. Как? Защо са толкова много? Кой ги принуждава да съхнат? И знаят ли, че пак ще избуят? Кога са по-красиви – зелени или изрусени? Дишат ли? Като трептят – от страх ли е или от вълнение? Те единствени май в природата се мият и сутрин, и вечер с росата на Бога.
И дали се питат: „Идва ли косачът?”
Растат безшумни, за разлика от всичко друго. За разлика от хората, от реките и ветровете. Огънат ли ги, после неминуемо се изправят. И винаги заедно. При тях като че ли няма индивидуалисти. Малката трева е натаралежена. Възрастната – склонна към поклони, но винаги временно. Тревите дали имат чувства? Виждал съм ги да се радват, но дали тъжат?
И сигурно се питат: „Идва ли косачът?”
Тревите да не би да са микрофони на онези милиони под тях? Ако е така, защо мълчат? Или говорят само на художници, които могат да ги чуят? А учените казват, че корените им, за разлика от тези на бурените, били къси. (Това за корените на бурените го знаем и от всекидневието.) Може би говорят с цвят, с брой, с движение. Ако не научим техния език, няма да е добре за човечеството.
И понякога навярно се питат: „Идва ли косачът?”
Боже колко са видели... И какво! Човешки труп при някаква битка им е затварял погледа. Но са видели и любов върху себе си. Тогава навярно са били гальовни. В упор са видели напалма, който като смърт се е стоварвал върху тях, но пак, те пак са пониквали. Тревите, за разлика от всичко на света, най са вгледани в небето – дневното с висината и нощното със звездите. А представяте ли си колко е хубаво цял живот да гледаш небето?
Не е възможно да не са се питали: „Идва ли косачът?”
Пада снегът. И пак пада, а те стоят зелени и изправени. Пробиват го. Вятърът леден ги навява, а те стоят. Гордея се с тях. И няма да загинат. Когато напролет и той си отиде, те пак ще ни погледнат и ще ни кажат: „Рисувай, художнико!
Косачът няма никакво значение.
Ти само рисувай!”
есе от Николай Петев, 2011
Николай Петев: Не искаме пари, искаме идеи
Николай Петев в предаването „Часът на думите”
