На днешния ден преди 68 години английската авиация извършва едни от най-масираните бомбардировки над София по време на Втората световна война. В случая се връщаме към тази дата, за да видим как са оцелявали и надживявали голямото нещастие хората, чиито наследници сме днес. Вследствие на масираните англо-американски бомбардировки от 1941 до 1944 г. са пострадали в различна степен София, Пловдив, Русе, Варна и други. Статистиката говори за около 1700 убити, над 2 хиляди ранени и 3797 напълно разрушени сгради. Човешките съдби обаче остават извън статистиката.
Най-унищожителната бомбардировка беше на 30 март 44 г. - спомня си Петко Бочаров в „Нашият ден”. Това бяха две големи наказателни бомбардировки - на 10 януари и на 30 март. На 10 януари имаше експлозивни бомби, а на 30 март запалителни бомби. Разрушенията бяха на 10-и, а пожарите, унищожили почти половин София, бяха на 30 март. Нашата фамилна къща на „Раковски” 112 пострада от директно попадение, което я разруши до основите. За щастие, моите родители в последния момент са излезли от мазето и са отишли срещу нашата къща. Така се спасяват.
След 10 март с моя помощ и с хора, които наехме, извадихме от развалините много покъщнина, непокътната. Тъкмо събрахме, каквото можеше, и на 30-и и това изгоря. Така не ни остана абсолютно нищо, което много ми попречи. Има една динамика в моя живот, в която, като се върна назад, няма нищо. Няма и спомени.
Как заживяха хората след това? Успяха да се приютят, където могат, както моите родители - в един приземен етаж. Аз тогава се ожених и отидох при жена си. Това бяха събития, които обърнаха с главата надолу живота на много хора.
Излиза, че държавите са нещо много крехко, защото само от две бомбардировки България просто престана да съществува. Нямаше администрация, нямаше съд, нито армия и полиция, нищо. Това безвремие продължи до 9 септември 44 г. София беше почти празна, евакуирана. Тук се въртяха само такива като мен, които търсеха работа. И то физическа, за да има нещо за ядене. Много трябва да мисли този, който поема политическа кариера, който иска да бъде държавник. Трябва да знае, че главата му е сложена на рамене, за да мисли, а не на нея да носи шапка. В 41 г., когато влязохме в Тристранния пакт, беше ясно, че трябва да си абсолютен тъпунгер, за да обявиш в 41 г. война на САЩ, Великобритания и Русия. Беше ясно, че Германия ще загуби войната, но пък иначе щяхме да имаме съдбата на Сърбия, която не се присъедини към пакта. Тя даде 2 милиона жертви тогава, но това не ги пречупи. Затова казвам, че политиците трябва да мислят.
Ето в случая за Белене се оказа, че някой е мислил с главата си. Това не е икономическо решение, а чисто политическо. Това е реалността. Нали сме тръгнали към европейската цивилизация, а не към Ориента. Аз и до този момент не мога да отговоря защо беше нужно толкова време, за да решим този проблем. Какво е причинило тази толкова неразбираема народопсихология на българина, не знам. След векове на удари с четири национални катастрофи, това е дало някакво отражение върху масовата ни психика. Защо само ние се държахме като ратаи спрямо Русия. Сега казват, че си имаме нов господар и това е Америка. Така е до известна степен. Има някаква нагласа да се снишим и друг да свърши работата. Аз изпитвам съжаление и милост към този народ, защото той ужасно много е преживял като жертва на управляващите го.
И сега гледам протестите за шистовия газ. Какво е това, кой разбира от шистов газ, че се произнася? Тук става въпрос да проверите какво имате в мазето си. Еколозите, които говорят срещу шистовия газ, имат нещо друго зад гърба си. Имат задна мисъл. Да си зададем въпроса кой има интерес да няма шистов газ в България. Задна мисъл вероятно има в другата крайност на защита, но какви са интересите ни, когато става дума за горивата, за газта. Как ще пренебрегнем Русия за газта. От кого ще го вземем, от Азербейджан ли или от Иран?
Трябва да се мисли. Най-важно е да избираме хора да ни ръководят, които могат да мислят, които не са подчинени на някакви предразсъдъци и наслоения. Нужни са ни хора, които мислят единствено за интереса на нашата държава и на нашия народ. Никакви референдуми, защото Вуте не разбира от детайлите на проблемите. Затова се избират квалифицирани, образовани, учени ръководители, които познават проблемите и ги решават. Трябва да се мисли съобразно реалностите на времето, в което живеем. Всичко се мени с вихрена бързина, с космически скорости всичко се променя и трябва да живеем с времето си.
