Димитър Бакалов е доказателство за това, че актьорът трябва да е доста гъвкав в днешно време, за да вървят работите му. Защото, освен актьорството, от години Митко има и телевизионно студио, често той е и продуцент на различни проекти.
Напоследък името му влезе в театралните афиши с моноспектакъла „В защита на пещерния човек”, режисьор Стоян Алексиев, актьор Димитър Бакалов, най-играния спектакъл на Бродуей.
Разговора ни с Митко тръгна леко в „Повтори фантазията”, защото преди всичко името на нашето предаване той свързва с любимата си песен на групата „Юрая Хийп” – Return to fantazy. Той е от поколението на децата, които се деляха на махали, на футболни отбори и, разбира се, на музикални групи. От онези години помни честните си истински приятелства с момчета, които неведнъж са влизали в бой заради него, както и той за тях. Сега (говори за днешните дни) приятелството между възрастните е различно. Има го, но магията на детството я няма. А за предателството в живота изобщо не му се говори, не че го няма, но е по-добре бързо да бива забравяно, според Димитър Бакалов.
Ярък спомен от детските му години остава една среща с футболиста Георги Аспарухов-Гунди, на когото той, като всяко момче бил заклет фен.
Майката на Митко била стюардеса и когато излиза по майчинство, заради него и сестра му, я изпращат в офиса на авиокомпанията във Виена, където минава немалка част от детството на Митко. Именно там един ден съвсем случайно Гунди влиза в представителството да си купи билет за София. Майката и бащата на Митко се сприятеляват с великия спортист и изкарват няколко незабравими дни във Виена заедно. А за актьора остава споменът как той върви по улиците на Виена, а от двете му страни го държат за ръце Гунди и баща му. По-гордо дете от него не е имало тогава, смее се Димитър Бакалов.
И друг ярък спомен от детските години остава един разговор с баща му. Бил 4-и – 5-и клас, отличен ученик, но много буен и често не се прибирал в уречения вечерен час. Едно такова закъснение накарало баща му да го заплаши, че ще го отведе в ТВУ (трудово-възпитателно училище, страшилището на учениците по времето на социализма). Извел го вечерта от дома им, качил го на колата и подкарал към Витоша. Митко истински се уплашил, защото било тъмно, хладно, а те пътували нагоре по едни виещи се пътища, които все едно водели към ада. Накрая баща му спрял колата, свалил го, завел го на терасата на един ресторант (вероятно били на Копитото, така предполага актьорът) и му посочил светлините на София.
„Виждаш ли, сине, всички тези светлинки са домове на хора, и във всеки дом има някакъв неразрешим проблем, по-страшен от нашия. Мисля, че ние трябва да се разберем с теб.” Митко стиснал ръката на баща си в знак на съгласие и се върнали в града. „Такива разговори се помнят за цял живот” – каза в края на нашия разговор Димитър.
