Концертът на Борис Ковач и Давид Йенгибарян на 27 януари в Sofia Live Club се посвещава на 77-годишнината на БНР и ще се предава пряко по програма „Христо Ботев” от 21.00 часа.
Снимка: Игор Рипак
Обикновено текстовете, включващи името на новосадския композитор и музикален философ Борис Ковач, имат далеч по-помпозни заглавия – „Борис Ковач преди и след апокалипсиса”, „Нов проект на войводжанския Майкъл Ниймън”, „Утопии и антиутопии след края на историята” и все в тоя дух. В случая обаче ние решихме да прибегнем до тази логична заемка от Камен Калев като естествен завършек на реплика на самия Борис Ковач, с когото разговаряхме броени часове преди приключването на записите на новия албум в последните топли дни на декември. Този кратък телефонен разговор между две звукозаписни сесии, разбира се, започна с удивлението от наша страна как такъв дует въобще се е родил, имайки предвид колко различни един от друг са двамата музиканти: Ковач – стриктен и дисциплиниран до степен на концептуалност и в композициите си, и на сцената – и Йенгибарян – спонтанен до степен на неуравновесеност в импровизацията си, истински „син на тангото”, ако можем така да се изразим. Или с други думи: доброто момче, което прекарва часове наред пред сложните пъзели и карти на съкровища… и лошото момче, завърнало се у дома по тъмно: с кални обувки, обелен нос и жаби в джобовете.
Но пътищата на музиката и на въображението често са неведоми и това, на което му е писано да избуи, в крайна сметка избуява. Освен голямото уважение, което двамата музиканти хранят един към друг от години, когато най-накрая започват да свирят заедно, се оказва, че ги свърза и нещо много по-дълбоко – една споделена източна чувствителност, общо светоусещане, примиряващо формалните различия между най-западната част на Източна Европа (Панония) и най-източната (Армения). „Две от моите пиеси в албума – сподели г-н Ковач – съм ги озаглавил My Eastern Heart и On Eastern Path… И най-вероятно заглавието на целия албум ще бъде Eastern (Източни) нещо си – в тази насока го мисля като послание”…
Всъщност, ако следваме историческата нишка, можем да открием и много повече пресечни точки. И двамата бягат от кръвопролитията в родните си страни след разпадането на Източния блок в началото на 90-е: Ковач – от югославските войни към Словения, Йенгибарян – от Нагорни Карабах към Унгария. И двамата имат принос в развитието на естетиката на тангото – ако днес кажем „балканско танго” или „арменско танго”, неминуемо се сещаме за Ковач и съответно – за Йенгибарян. И двамата създават доста слушаема, на моменти дори комерсиална музика, записвали са за големи европейски музикални компании като Piranha и BMC, но успяват да останат в ъндърграунда. И двамата имат опит в мащабни интернационални формации: Ковач – в TiNoBeAm („Тилбург-Нови Сад-Белград-Амстердам” заедно с братята Палинкс), Йенгибарян – в David Yengibarjan Ensemble, който в различните си периоди включва уърлд-и джазлегенди от цял свят (Габор Гадо на китара, канадския тромбонист Том Уолш, Мат Дерио от „Клезматикс” и др.)… Но това е само формалната, историческата страна на въпроса. Защото, както казва Борис Ковач: „През последните 20 години съм живял между две форми на потисничество: политико-културния национализъм, от една страна, и от друга – Новия Световен Ред, глобализирания пазар с цялата негова алчност и унификация. Ние, хората на изкуството, разбира се, не можем да спрем историята, но поне в произведенията си можем да обявим нейния край и да заживеем извън нея”.
И Йенгибарян: „Няма музика за акордеон и музика за не-акордеон, няма музика за пиано и музика за не-пиано (…) Няма значение откъде идваме, защото нашата националност в крайна сметка е една и съща: по националност ние сме музиканти”.
Двамата ще представят новия си материал, продуциран от новосадския фестивал за нова музика Interzone, за пръв път извън Сърбия именно у нас – в Sofia Live Club и на вълните на програма „Христо Ботев” от 21.00 ч. на 27 януари като встъпителен концерт от серията „Аларма Пънк Джаз 2012”.
Давид Йенгибарян, чиято музика е повлияна ритмически и от българската фолклорна традиция, е участвал на инцидентни фестивални сешъни с наши музиканти като Петър Ралчев и Атешхан Юсеинов, но не е идвал досега в България. Борис Ковач, от своя страна, въпреки горчивия опит с промоутъри-мошеници у нас (нека си припомним случая с легендарния му концерт с „ЛаДаАБа Оркест” във Военния клуб преди десет години, когато т.нар. организатор „незнам си кой Ханджиев” се укри и не плати хонорара на групата), пази изключително приятни спомени от българската публика, с която с удоволствие ще се срещне отново.
Нека чуем какво ще ни разкажат двамата музиканти…
Да започнем, както си му е редът, с пресечните точки и въобще с идеята за един такъв проект…
Борис Ковач: Чух за първи път Давид в Улм, на Donaufest преди няколко години – тогава и аз участвах с „Ла Кампанела” – и бях силно впечатлен от него. Оказа се, че той познава доста добре моето творчество… И така: разменихме си координати и през следващите няколко години по sms-и често обсъждахме един такъв евентуален съвместен проект, докато накрая не му дойде времето. Записите са направени в един музей в Нови Сад и да, този дует е нещо доста различно от формациите, с които аз самият съм запознат. Тук философията е повече музикална – няма сложни концепции като „Вечерта преди Апокалипсиса”, „Утрото след Апокалипсиса” и т.н., а по-скоро е нещо като търсене на общото между моята поетика и неговата, които не са толкова различни, колкото изглеждат на пръв поглед. А и дори да са различни, различностите винаги са по-интересни от подобията. Свирим няколко мои нови композиции и няколко негови, но между тях има и много място за свободна импровизация. За мен това е един вид предизвикателство, нещо като завръщане към ранните ми години в музиката, когато импровизацията заемаше по-голям дял. През последните години с „ЛаДаАБа Оркест” и с „Ла Кампанела”, както и с New Ritual Group (най-новата реинкарнация на Ritual Nova Ensemble, с участието на Светлана Спаич – б.а.), бях концентриран много повече върху композицията от една страна и живото представление от друга. А сега просто ми се свири и този дует е резултат от този импулс…
Давид Йенгибарян: Това е среща между личности, а не просто между музиканти – ние не свирим джаз-стандарти, нито сръбско коло, или арменска сватбена музика, а музика, която сме създали заедно – пет мои композиции, шест негови, една само за акордеон, една само за саксофон – всичките, родени в диалог. Ако трябва да търсим някаква обединяваща концепция, тя определено е диалогът.
И от диалога между личности и диалога между култури, защото и двамата живеете в доста изразена мултикултурна среда, се получава нещо доста по-мащабно и многопластово…
Борис Ковач: Да, бих описал ситуацията, в която живеем тук, във Войводина, като хетеродокс. Ние живеем на границата между Изтока и Запада и аз усещам това дори в кръвта си. И това важи не само за Войводина, а за един по-широк регион в нашата част на Европа. Националистите (от всички възможни бои) нямат работа тук, защото се опитват да бъдат чисти в нещо, което е смесено по дефиниция. Ние, на Балканите, трябва да разберем, че нашето богатство е тази наша смесеност. И дори да я промотираме по света. Като американците. Те всъщност са културно богати, защото са продукт на смешение на култури. А какво са Балканите, ако не „Америка на Европа”?
Давид Йенгибарян: Когато бях малък, чух за първи път африканска музика. Разбира се, не знаех от коя част на Африка, не знаех въобще, че е африканска. Не знаех и че певецът е черен… Просто започнах веднага да танцувам на нея. И след това научих и думите, по моя си начин – както би ги изпяло 2-3 годишно дете, започнах и да пея. Намерих и някакви неща, с които през следващите дни непрекъснато си барабанях, и чичо ми започна да ми дава водка, за да ме приспи, защото надувах главата на леля. (Тук двамата с Давид, говорейки си за общи познати и световноизвестни музиканти, измислихме дефиницията Afro-Armenian за музиката на големия Арто Тунчбояджиян – б.а.)
Борис Ковач: Да, като говорим за Африка, в моята собствена музика, а и в този дует, припознавам много кабовердиански влияния като звук и настроение. А никой от нас няма корени от Кабо Верде…
Накрая – няколко думи за тишината и за обикновения, спокоен ежедневен живот, които (знаем от предишни наши срещи), са важни за творческия процес и при двама ви.
Давид Йенгибарян: Аз съм от хората, които понякога трудно обясняват с думи това, което искат да кажат. Аз обяснявам по-добре с музика, а в музиката тишината наистина е един от най-хубавите моменти. Тя е бялото… Но не е достатъчна. Понякога имаме нужда и от цялата цветова палитра. Аз лично – независимо дали свиря соло или в дует, квартет или октет – съм много инстинктивен човек, вярвам най-много на инстинктите си. И според това, което инстинктът ми повелява, създавам музика или тишина. Акордеонът има черни и бели клавиши, но животът не е просто черно и бяло.
Борис Ковач: Винаги, но особено през последните няколко години, преоткривам себе си като нормално човешко същество, което иска да живее обикновен, простичък живот. Може би съм утопист, да, и все още имам нужда да създавам изкуство, но смятам все повече и повече, че най-високото изкуство и най-високото човешко постижение е да открием как да живеем живота си по най-добрия начин.
(Интервюто е публикувано и в новия брой на сп. ЛИК)
По публикацията работи: Цветан Цветанов
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!