„Израснал съм с книгите на Жул Верн. Като дете често си представях какво ще стане, ако няма пречки. Като дете също разсъждавах - както ние сме в една вселена, така и в нас има милиони вселени. Хората понякога имат спомени, които на пръв поглед са ненужни, но са останали. Случват се катаклизми, но човек ги преодолява, защото има достатъчно вяра в силата на емоцията си, за да побеждава. Самото страдание може да протече по различен начин. Всичко това идва от детството. От нас зависи следствието от страданията, да ги култивираме. Да се учим да ги предугаждаме и да ги избягваме. Първият ми спомен е бледен, акварелен – седя си в едно корито и някой ме мие. Друг спомен – че съм се загубил на някакви релси и ми мирише на машинно масло... на две години съм избягал от къщи и съм се набутал между влаковете. Това е било неосъзнато усещане за очарованието на свободата – за първи път сам, но и страх, че не знам какво става! Като ме намерили, чичо ми ме натупал... но това не го помня! Човешката памет не се състои от чипове. Всяко нещо е гарнирано с емоционален елемент. Като лепилото, което гарантира, че връзката е трайна. Много обичах шоколад и топла попара. Масата ми стига до брадичката, връзват ми кърпа и с една лъжица бъркам в една купичка, а на езика ми пари. Картината на малкия Бойко, който яде попара – това е защитата на дома. Израснах между интелигентни хора – майка ми лекар, баща ми ветеринар. Бяха широко скроени, винаги са ни давали малко повече свобода. Те са ни оставили да лавираме във външната среда сами, никога не са ни наставлявали с кого да дружим. Може би са изчаквали да видят накъде ме тегли сърцето. Единственото нещо, което не съм правил като дете, е да рисувам. Иначе всичко съм опитвал. Дълго време съм се лутал между неща, които нямат нищо общо. Способността на човек да лети на крилете на въображението е силно развито у детето. После започва влиянието на външния свят. А в третата възраст това с въображението се връща...”
Журналистът Бойко Станкушев... Да, и той е бил дете, и за него са се грижили така, както се полагат грижи за всяко малко дете. Но каква е тайната, която ни прави различни, дали това се заражда в ранното детство или просто всеки го носи у себе си, но не всеки усеща и разбира, че е различен... Може би, пак някъде там в наследствените гени или в свободата на детството пониква и се ококорва чувството за хумор... може би. Но със сигурност ще го разберете вие, слушателите на програма „Христо Ботев”, от разговора ни с Бойко Станкушев.
неделя, 11 декември от 10.00 часа