Още в началото на епохата се възраждат античните схващания за въздействието на музиката и хармонията на сферите. Но към тях се добавя засиленият интерес към човека и към земната красота на тоновото изкуство. Музиката не се явява чрез вслушване в звученето на космоса, нито чрез екстатичното преживяване на божественото от душата, тя се създава от човека, който „се учи от природата”, както подчертава самият Леонардо да Винчи.
Не е неприлично да успокояваме душата си с песни и музика. Сицилианските мелодии например са по-подходящи за спокойните души, галските, напротив, за възбуждане на движение, италийските заемат средата между тях. На благородните души подобава повече музика, възпроизвеждана чрез пеене или свирене на струнни инструменти, духовата музика не им съответства, пише Паоло Вержерио в трактата си „За благородните нрави и свободните изкуства”.
Адам от Фулда конкретизира защо музиката принася голяма полза за държавата – служи за развлечение, без което човек не може да живее. Освен това тя прогонва тъгата и мъката, а меланхолията предизвиква великите в света: императори, крале, князе, консули и управници към тирания и отчаяние. Ако кралят е тиранин, музиката го смекчава; ако е кротък, музиката му дава развлечение, ако той отива на война, музиката му помага да понесе бедствията. Следователно, изкуството само по себе си е добро, а злоупотребата с него е нещо лошо.
