Започваме от личния ви баланс между музикални познания, вдъхновение и въображение...
Георги Шарески: Най-важното е в музиката да има живот. Познавам хора, които са на изключително добро техническо ниво, но като ги слушам не ми остава нищо от тях, защото музиката им не изразява нищо. Много малко от близките ми приятели са музиканти – обичам да се събирам с тях, да се разхождам из града, да се прибирам по късна доба... и тогава, като се върна у дома, понякога създавам музика. И тази музика има своя история – може да съм се вдъхновил, просто карайки колело, или от разговор с някоя красива девойка, или от някой конфликт с човек, който ме е нервирал нещо. Като Мингъс – той никога не е гледал на музиката откъм техническа й страна: сега това ще бъде в сол минор и т.н. Музиканти като Мингъс просто използват музиката, за да разкажат своята история. Познавам хора, които са обсебени от музиката, които свирят от деца и създават музика, вдъхновявайки се от самата музика, музика, която няма живот извън самата себе си. За мен напротив – музиката не е самоцел, а начин да разкажа това, което имам да разкажа.
Джиян Емин: Много пъти и незнанието е предпоставка да създадеш нещо напредничаво и оригинално. За да направиш нещо истинско, не е толкова важно да си знаещ, а да бъдеш искрен. Защото ако музиката ти е искрена – тук не говорим за комерсиален успех – тя ще остави своя отпечатък у слушателите. А ако се опитваш да прилагаш разни трикове и фасони, за да звучиш по-оригинално, хората много бързо ще усетят, че се опитваш да ги излъжеш.
Тоест, вие самите, бидейки изключително добри академични музиканти, все пак търсите по-скоро несъзнателната страна на музиката, чистото вдъхновение?
Георги Шарески: Веднъж Дейвид Тронзо, един от тримата ми най-любими китаристи в света наред с Джон Скофилд и Джим Хол, и мой преподавател в Бъркли (имах това щастие в живота си) ми каза, че музикантите, че хората, са различни и всеки намира своя собствен начин да прави нещата. Не бях репетирал от дълго време и му се извиних, че може би не съм в най-добрата си форма, и той ми рече: „Когато чувстваш, че трябва да свириш – свири, когато чувстваш, че не е моментът – недей”. Понякога човек има нужда да репетира по цял ден, понякога по един час, понякога, за известно време - никак. И това е съвсем естествено, защото музиката не е състезание. Много хора това не го разбират и цял живот се опитват да бъдат най-добрите или най-бързите. Някои, като виждат, че не им се получава, дори се отказват от музиката. А не трябва така. Слушал съм музиканти, чието свирене съвсем не е прецизно, но имат свой уникален звук – такъв, че да си кажеш: „Ей това аз никога не бих могъл да го изсвиря!”...
Често и със Skopje Connection, и с други ваши проекти попадате в категорията „нов балкански джаз”. Стереотип ли е това за вас, или не?
Джиян Емин: Аз съм израснал с народната музика с баща фолклорен музикант и автор на нова фолклорна музика. Обичам много босненските песни, например. Но смятам, че да свириш някоя изворна народна песен с електрическа китара с дисторжън е вулгарно унищожаване на една традиция, която е съществувала стотици години преди теб. Избягваме – и с „Жлуст”, и с другите ни групи – да правим директни обработки на фолклор. Ние правим авторска музика, която съвсем естествено, понеже сме от земи със силна фолклорна традиция, може да звучи „фолклорно” в определени моменти... Но смятам, че за да свириш дадена фолклорна песен, трябва да си много голям музикант, за да я дообогатиш с нещо. Да заслужиш да я свириш един вид.
Георги Шарески: Аз самият не съм закърмен с фолклор – като малък свирех в различни рокгрупи. Но за стереотипите – спомням си, че когато преди няколко години се запознах с Васил Хаджиманов в Сърбия и трябваше да му обясня какво свиря, му пуснах едно парче от албума ми Myau Myau, което се наричаше „Белград”, и му казах, че това е пародия на джаз. За мен джазът е забавление. Много хора схващат джаза като виртуозност, като сложни хармонии и т.н., откъм прекалено интелектуалната му страна – а джазът не е това. Джазът е живият живот, който пародираме, за да се забавляваме ние, самите. Ето, като погледнеш през прозореца – коли, мобилни телефони, пластмаса, хората не комуникират пряко, а посредством машини. И с моя джаз аз се опитвам да пресъздам този образ на света, който аз виждам – често в пародиен план.
И накрая – няколко думи за свиренето ви заедно, за съавторството, за взаимното допълване.
Джиян Емин: От самото начало, а това важи и за предишните ми проекти, и за „Жлуст”, ние решихме да потиснем соловите си кариери и импулси, егото си, в името на нещо по-голямо.
Георги Шарески: Аз мога да свиря и с виртуозни, и с технични, и с не толкова виртуозни и технични музиканти. Ориентирам се според ситуацията и според типа на музиката. Не това е критерият, критерият е дали един музикант има да каже нещо, или не.